В същото време съвсем ясно се чу нещо като болезнен вик. Идеше от скритото зад завесата място. Заслушах се внимателно и се опитах дори да спра дъха си, както се полага в такива случаи, но нищо друго не можах да чуя. След малко до мене стигна гневен вик. Някой яростно роптаеше. Да, нямаше съмнение, сега се намесваха няколко гласа на различни езици, чуваше се необуздана препирня. Макар че почти не можех да разбера какво си приказват, успях да уловя някоя и друга подхвърлена дума: побъркани, проклет да бъде часът, когато!.. Вие не знаете кой съм аз! Това е чудовищно! Що за проклетници сте вие? Искам да се махна оттук!
Въпреки че не можех да го потвърдя, предположих, че виещите по този начин хора са участниците в конкурса. Отговорите на двамата служители на компанията, ако изобщо имаше такива, не се чуваха от моето място.
Какви ли ще са изпитанията, щом караха минаващите зад завесата да викат от болка и да се държат така подлудяващо? — рекох си, като се опитвах да запазя и малкото останало ми спокойствие.
Признавам си, че мисълта да се измъкна тихичко и да изоставя всичко не ми беше далечна в тези минути. Но и желанието да се намеся в опасното положение ме беше обзело изцяло. А знаех също, че възможността да бъда приет «временно» виси във въздуха, така че можех да разваля играта с някое прибързано действие или неуместно бягство. Освен това, макар че не бях в състояние да го тълкувам, вътре отново господствуваше мълчание. И дори сега да изглежда глупаво, аз се успокоих.
Без да ми даде време да взема решение за една от двете възможности, мъжът със списъка се появи отново, обаче сега носеше няколко по-големи листа.
Погледнах го тихомълком и не успях да открия в него някакъв признак на раздразнение или възбуда. Подобно на палач, закоравял от службата си, той изглеждаше чужд на станалите шумни събития, каквито и да бяха те.
Въпреки всичко не се стърпях и с изражение на най-обикновено любопитство го попитах:
— Какво става вътре? Стори ми се, че чух…
— Страх… ли ви е? — прекъсна ме той, сякаш не беше чул думите ми, и ме погледна втренчено, с лице сякаш от друг свят.
— Не, разбира се! Вече знам, че за да участвувам в конкурса, трябва да съм готов на всичко.
Опитах се да изглеждам убедителен, защото подозирах, че ако този тип узнае за моите колебания, ще ме изпъди автоматически. Сега-засега не исках да се смятам победен, без да открия нещо повече. В този миг, когато бях толкова близо до целта (така поне си мислех), нямаше смисъл да отстъпвам заради някакви си четири крясъка. Типът не отговори, но предположих, че остана доволен от моето държане. Сега явно мислеше за друго, сякаш напълно ме беше забравил.
Проследих го с крайчеца на окото и успях да видя, че държи в ръката си моята заявка. Някой бе нанесъл с червено мастило бележки по полето и тук-таме бе подчертал с дебели линии някои изречения.
Мъжът със странното лице премести отвън надписа ЗАТВОРЕНО със забележката под него и с тежка метална врата затвори входа към улицата. После укрепи отвътре вратата с грамаден катинар.
Разбира се! — помислих си, без да се опитвам да му придавам значение, като че ли се шегувах сам със себе си. — Той ми прекъсна отстъплението.
После колкото се може по-незабелязано се помъчих да чуя нови викове и стенания отвътре.
Острият ми слух не долови нищо друго освен най-дълбоко мълчание. Тогава, вместо да ме успокои, мълчанието ми се стори зловещо предзнаменование.
Напъха се в устата на вълка, момче — рекох си, за да се насърча. — Е добре, нека всичко бъде в името на големия успех на репортажа. В края на краищата компанията не е всемогъща, съществуват власти, има закони…
Да си кажа правичката, в тези минути властите бяха много далече. Явно благодарение на особения договор компанията бе получила изключителни права да прави каквото й скимне с непознатите участници в конкурса. Колко ли ужасяващи неща трябва да се случат още, за да се спрат тези безчинства? Докога ли ще стои безнаказан мистър Казацкян?
Може би щях да се посгорещя още за моя сметка и да прекаля, когато забелязах, че зловещият тип се беше сетил отново за мене. Шареше с очи по заявката ми и от време на време ме поглеждаше студено, като през невидим микроскоп. Докато се надявах той да подеме разговор, постарах се да изглеждам колкото може по-безгрижен и весел. Навремени положението ми се струваше непоносимо.