— Няма да допусна да повярват на лъжа — отговори другият студено и може би намусено, а после впери поглед в него и сърдито отвори уста.
— Знаеш, че скоро ще се роди едно дете, Хари умолително каза брат му. — Не искам да го съсипя. О, Хари, нима не обичаш единствения си нещастен брат?
Хари като че ли се канеше да изтърси нещо пикантно, но вместо това само се изсмя.
— Честна дума, Чарли, ако някой ни гледа, ще си помисли, че искаш да дам показания под клетва. Че кога съм казвал нещо друго освен истината? Ама че работа! Човек като мен, който винаги греши, защото е твърде откровен и прям. А що се отнася до обичта, какво друго може да ме е довело тук? Разбира се, не мога да кажа, че обичам някого, дори Хари Феърфийлд. Но ти си ми брат и аз съм до теб…, ама както съм ти казвал и преди, много обичам ризата си, ама повече обичам кожата си. Ей, така е честно!
— Четно е, Хари… няма да говоря повече. Ще си полежа. Пак ще се видим.
Хари отново зарея поглед между открехнатите капаци и се прозя. Смяташе да си върви.
От мислите му го извади някакъв звук. Приличаше на началото на смях. Погледна към Чарли, който беше издал този звук с протегната към масичката отстрани тънка ръка под ръкава на ризата. Очите му бяха отворени, но лицето му бе променено. Хари често бе виждал смъртта и веднага я позна. Скочи уплашено и стисна брат си за раменете.
— Чарли… човече… погледни ме! Боже! — Грабна бутилката с бренди и изля огромна доза между отворените устни. Течността потече от ъгълчетата на устните по бузите и по брадичката, гърлото не я преглътна, а очите останаха настойчиво вперени някъде в далечината, без да се променят. Чарлс Феърфийлд вече бе сред представителите на рода Феърфийлд от стари времена. Надеждата и страхът, всички проблеми и мечти бяха секнали.
ГЛАВА 47
У ДОМА В УАЙВЪРН
Когато болен човек умре, той напуска леглото и тялото си. Най-добрият му приятел го моли да не остава повече, любимата и близките му са единодушни, че трябва да го изнесат от къщи, да го положат в легло от глина под открито небе, независимо дали е мразовито, има буря или вали дъжд — безмълвен изгнаник от огнището, от веселбата и дори от разговорите на другите.
Разбира се, облякоха високия и синеок Чарлс Феърфийлд в странния му бял костюм, пъхнаха го и го затвориха в ковчег, а над студените му гърди поставиха плочка с надпис, отбелязващ личното и фамилното му име и годините на живота му.
Ако бе възможно да се събуди от този спокоен сън, пронизителният и изключително болезнен писък, неистовото сбогуване от страна на неговата нещастна Алис щяха да го разбудят. Само че нейният любящ Рай, нейният герой остана заспал с осветено от неземна светлина лице, докато капакът на ковчега не го скри, а на сутринта високото тяло бе свалено долу върху раменете на неколцина мъже, пъхнато бе благоговейно в катафалката и бе откарано в стария църковен двор в Уайвърн.
В десет часа сутринта Чарлс Феърфийлд бе погребан. Там ли беше старият господар Хари, за да посрещне сина си и да изпроводи ковчега до старата малка църква, а после и до гроба му в двора? Не.
— Така му се пада — каза господарят, когато научи за смъртта му. — Проклет да съм, ако позволя да го погребат в гробницата ни. Да върви при отец Мейбъл, там, под дърветата. Аз не го искам.
Така Чарлс Феърфийлд беше погребан под печалните стари дървета, близо до благия викарий и до красивата му и добра съпруга, чиито гробове бяха обрасли с висока трева и бяха покрити с листата и с цветчетата на двайсет лета и чието осиротяло и красиво дете бе станало съпруга, а сега и вдовица на покойника.
Хари Феърфийлд беше там, наметнал яките си и характерни за рода Феърфийлд рамене с черната наметка на опечаления. Той кимна отсечено на приятеля си и на хората в тълпата. Беше навел замислено глава и бе свел поглед, но понякога за кратко и разсеяно се вглеждаше в лицето на непознат зрител. Главата му стърчеше над другите глави без шапки. Високата му фигура и правилните пропорции, характерни за рода му, щяха да го отличат като родственик на покойния Феърфийлд, дори и да не носеше траурната черна наметка.
Хари отиде в къщата на имението Уайвърн след погребението. Старецът го чакаше на стълбите, гологлав и стиснал шапката в ръката си. Когато Хари се приближи, той кимна на последния си останал жив син. Вече всички си бяха отишли. Слабо слънце осветяваше старческото лице, студен северен вятър рошеше побелелите му коси. Слабият старец представляваше сурово, но благородно въплъщение на зимата.
— Е, всичко свърши. Къде го погребахте?