— О, Рай, Рай, Рай, скъпи мой!
Така се съмваше и мръкваше, а големите й очи бяха винаги мокри от сълзи — „дъжда, който вали всеки ден“.
ГЛАВА 48
ПОСЕЩЕНИЕ ПО ЗДРАЧ
Вечерта Том влезе в кухнята по обичайното време, и се настани на кухненската маса, за да се съвземе с чаша бира, комат хляб и бучка сирене, а когато утоли малко глада си, стана доста словоохотлив. Това бе вечерята му. Сиянието на залеза на небето постепенно гаснеше в здрачевина, докато Том си бъбреше със старата госпожа Тарнли.
— Кой би си помислил, че са минали само три седмици от погребението? — каза Том. — Утре ще станат три седмици.
— Да, утре. Беше четвъртък, спомням си заради момчето, което дойде по обед от Грайс Мил за парите за перачката. Само преди два месеца, ако човек го погледне, щеше да каже, че ще живее поне още четирийсет години, обаче смъртта не държи сметка за времето, нали така казват. Чудя се защо Хари Феърфийлд не идва тук по-често. Тя може и да не е в състояние да го приеме или да говори с него, но дори гласът му в къщата ще й се отрази добре — той му е брат.
— Казват, че мъртвите нямат роднини — рече Том. — Те си имат свой дом, живите също.
— Пък и онази жена в затвора. Какво трябва да се направи с нея и кой ще говори с адвокатите? — зачуди се Милдред.
— Лош късмет извади тя в Каруел — отбеляза Том. Жалко че изобщо я е срещнал, само че такава е съдбата, пък и как да се въздържи котката, след като слугинчето е глупаво. Не разбирам нищо от тази работа, пък и нас не ни ценят хич. Дано господарите да знаят какво правят, повече или по-малко.
Милдред Тарнли изсумтя след тази пророческа реч, вирна нос, приближи се до бюфета и подреди нещо там.
— Дните се скъсяват. Старите ми очи не могат да видят тук почти нищо без свещ — оплака се тя, когато се върна.
— Обаче си мисля, че много неща в къщата трябва да се оправят.
Том кимна в знак на съгласие, изправи се, протегна се и вдигна поглед към смрачаващото се небе.
— Гарваните се върнаха в горите на Каруел. Време е да заключваме и да пускаме резетата — обяви той. — Да, много нещо има за правене тук, обаче кой ще го свърши?
— Да, кой ще го свърши? — повтори старата Милдред.
— Ще ти кажа нещо, Том, има много неща… твърде много… повече, отколкото си мислиш… дето могат да го изкарат от гроба. Чух да разказват разни неща, много неща и доста шантави.
Когато тя замълча, в двора се чу тропот на конски копита и една висока фигура, повела кон, както често правеше Чарлс Феърфийлд, когато се връщаше у дома късно, надникна през прозореца. На тази смътна светлина човекът приличаше по стойка, по походка и доколкото можеше да види, дори в лицето, на покойния господар на Каруел Грейндж.
— Божичко! Кой е този? — възкликна госпожа Тарнли. Част от тази моментна тревога завладя и Том, който се смръщи жестоко на посетителя и стисна юмруци отстрани до тялото си.
Беше Хари Феърфийлд, който както става в даден момент и при дадено осветление, демонстрира семейна прилика, която досега не бе правила впечатление на познатите му.
— Това е мастър Хари. Тичай навън, Том, и поеми коня му.
Том излезе, а Хари Феърфийлд влезе. Огледа се наоколо. Не се усмихна весело и не кимна, нито пък пое колебливо протегнатата ръка на старата Милдред, както правеше обикновено. Нито пък се пошегува — невинаги желано и приятно — на мелодийката на песента:
Никой не се жени за мен,
никой не ме задиря.
Тъкмо обратното — все едно виждаше само стени и здрач и явно го бяха налегнали тежки мисли, както допускаше тя за призрака, за когото го бе взела.
— Как е Алис? Как е господарката ти? — рязко попита той. — Добре ли е?
— Боледува, сър — отвърна Милдред сухо.
— Кажи й, че съм тук, че трябва да й кажа нещо и да го обсъдим, а също и, че ще бъда възможно най-кратък. Кажи й, че щях да дойда и по-рано, но не успях, заради делото в съда в Уикфорд и защото трябваше да вечерям с един съсед в града. Освен това я предупреди, че сигурно още доста време няма да мога да дойда. Станала ли е?
— Не, сър, лекарят й нареди да не напуска леглото.
— И старата Крейн е там, нали?
— Да, сър. И Лили Доджър. Напоследък двете изобщо не ми помагат.
Хари се опита да види колко е часът, като се приближи с часовника си до притъмнелия прозорец.
— Предай й това и побързай, че времето лети — подкани я Хари.
Хари Феърфийлд остана в кухнята, докато старата Милдред предаде съобщението му, а тя се върна бързо и му каза, че Алис е седнала пред камината и го очаква.
Хари се качи по тъмните стълби. Не беше ходил горе от деня, в който се бе погрижил погребалният агент да свали ковчега на Чарли и за последен път бе зърнал потъмнялото му лице. Качи се, подпрял едната си ръка на парапета, а старата Милдред се плъзгаше пред него като сянка. Потропа на вратата — не на стаята, която преди им беше спалня и в която бе издъхнал горкият Чарлс Феърфийлд, а на вратата на съседната стая, която набързо бе пригодена с подръчните удобства, които лишените от изисканост обитатели на къщата бяха успели да осигурят — беше доста уютна и съвсем не потискаща.