След ужасните му думи тя не бе чула нито сричка повече. Той стисна леденостудената й ръка. За миг се вгледа объркан в помътнелите й очи, кимна и се провикна към момичето в съседното помещение:
— Аз тръгвам, дете. Ела да се погрижиш за господарката си.
По някакво случайно и асоциативно съвпадение може нещо във вида на Хари Феърфийлд й го бе подсказало? — мислите на старата Милдред Тарнли се въртяха около холандката, когато Дулчибела влезе в кухнята.
— Том, ти взе мастилницата, докато претегляше просото днес.
Том отиде да търси тази вечно нужна и липсваща вещ.
— Преди да влезете, госпожо Крейн, тъкмо казвах на Том, че се надявам онази да си получи заслуженото. Дори мисля да отида в Хадъртън и да присъствам на обесването й. Проклетница такава, с нейния нож, с червеното й манто и с всичките й дяволии. Стара вещица!
— Стига, госпожо Тарнли, недейте така!
— Сега, когато господарят Чарлс вече е под земята, няма да я пощадя. Защо госпожа Феърфийлд не я накара да си плати за стореното? Сега е неин ред. Наковалня ли си — стой. Чук ли си — удряй! Ако бях на мястото на госпожа Феърфийлд, щях да й видя сметката.
— Мисля, че нещастната ми господарка ще изпълни желанието на покойния господар Чарлс, а и освен това не знам нищо за онази жена — каза Дулчибела. — Само дето казват, че не е наред с главата, госпожо Тарнли. Според мен Алис ще уважи последното му желание и няма да я накаже. Иначе би било истинско светотатство, нали? Много шум за нищо. Все едно да подпалиш къщата, че да уплашиш мишката.
В този момент Хари Феърфийлд влезе в кухнята, премисляйки мълчаливо. Разговорът утихна, когато той се приближи. Дулчибела се поклони и се оттегли, а той се обърна към Том, който донесе мастилницата:
— Том, тичай навън и приготви коня ми. Трябва веднага да тръгвам.
Том веднага излезе.
— Е, Милдред — каза Хари и я изгледа мрачно с ъгълчетата на очите си, — мъката ни сполита ненадейно, нали?
— Направо ще й се скъса сърцето, горкичката.
— Няма да стане, гарантирам ти — отговори той. Казват, че скръбта по съпруга прилича на болка в лакътя — остра и кратка.
— Всичко е заради онова чудовище, холандката. Кой вятър я довя! — възкликна Милдред.
Хари затвори очи и поклати глава.
— Доникъде нямаше да стигнат. Две котки в една къща, две съпруги в един дом.
— Господарят Чарлс не беше такъв глупак. Защо изобщо му е да се жени за такава като нея? Не вярвам в това — остро заяви госпожа Тарнли.
— Две кучета винаги ще се карат за кокала — повтори пророчески Хари. — Напомням ти, че няма смисъл да развързваме езиците на хората, нито пък е хубаво да потулваме случилото се, защото нейните хора никога няма да ни оставят на мира, уверявам те. Новината сигурно ще смае всички в Уайвърн, но старата кримка ще докаже всичко. Всички ни ще опозори.
— Ами да си говорят, глупаците не се замислят много, много. Аз обаче не мога да повярвам. Господарят Чарлс никога не би причинил на рода Феърфийлд подобно нещо, а ако го бе сторил, нямаше да навлече на онова нещастно същество горе толкова проблеми и такъв срам. Няма да го повярвам, докато не се докаже.
— Надявам се никога да не успеят да го докажат. Но какво можем да сторим. Не с вас знаем как живяха те тук, освен това съм я чувал да го нарича свой съпруг много често. Само че ние ще си държим езика зад зъбите, нали? Нали ще го направиш, Милдред? Не бива да говориш.
— Да говоря ли? Няма за какво да говоря. По дяволите, не го вярвам. Това е проклета лъжа от началото до края.
— Надявам се — каза той.
— Безсрамна лъжкиня е тя, най-лошата, която съм виждала.
— Най-добре да не разлайваме кучетата — рече той.
В джоба на панталоните му имаше няколко монети и той подрънкваше с тях, вперил настойчиво поглед в Милдред, докато говореше. Понякога стискаше с палеца и с показалеца си един шилинг, понякога половин крона. Мислено преценяваше с кое от двете да се раздели и в крайна сметка даде на Милдред шилинга и й препоръча да купи чай с този великолепен подарък.
Някои хора имат чувството, че сияят, след като са извършили голяма добрина. Докато вървеше към обора, Хари усети нещо, но не беше сияние, а по-скоро ледена тръпка. Спомни си косия поглед, с който тя бе гледала монетата в мургавата му длан и оскъдните й благодарности и се ядоса, задето толкова глупаво се бе разделил с парите си.
В кухнята Милдред Тарнли цинично си промърмори:
— Сбогом, стипцо! Нещо не получи, нищо не изгуби! Хубав подарък, няма що! Господ да го благослови. Спомням си времето, когато един Феърфийлд би се засрамил, ако даде на слугата си такъв нищожен бакшиш. Боже, накъде е тръгнал светът? Този път няма оправия. Само че господарят Хари винаги си е бил стиснат, все си държи сметка за парите — подигравателно отбеляза старата Милдред Тарнли и хвърли монетата презрително в малката калаена купичка на тоалетката.