След като я разпита как е дамата на горния етаж и бебето, Хари поиска същото, което бе поискал и от Милдред — да му обещае да пише често в Уайвърн.
Не си и помисли да направи и пред нея същото странно признание, което бе направил пред Милдред. Реши, че няма смисъл, защото Дулчибела беше добродушна и дори донякъде мекосърдечна, а и не бе никак подозрителна. Не притежаваше лошотията, която съпътства проницателността, освен това говореше твърде много и тайната му щеше да се разчуе повече, отколкото му се искаше.
— Кажи на господарката си, че й пожелавам всичко най-хубаво, че бих искал да стана кръстник на детето, когато се стигне дотам и че може да ме моли за всякакви услуги. Предай й, че съм се разпоредил за неголямата аренда, която й е дължима. Довиждане и да се грижиш за себе си. Кой кърми бебето?
— Храним го с козе мляко по препоръка на лекаря. Искате ли да го видите?
— Не този път… Вече тръгвам… Кой се грижи за него?
— Поделяме си грижите за скъпото нещастно създание, но най-вече аз.
— Да, така трябва, грижи се за него добре и ще ти дам малко пари, когато отрасне малко… и не забравяй да ми пишеш… Няма нужда да казваш нищо на старата Милдред, защото и тя ще ми пише и може да се засегне, ако разбере, че ти също ми пишеш, разбра ли?
— Да, господин Хари, никой няма да знае… Обаче си мисля, че сигурно ви се иска да го видите, няма нищо лошо, ще видите… Толкова е сладък!
— Сигурно прилича на нещастния си покоен баща, нали? Само че сега нямам време, затова предай най-искрените ми и сърдечни поздрави и му кажи, че колкото повече расте, толкова по-доволен ще бъда. Старецът няма да е вечен и момчето скоро ще получи, каквото му се полага, а аз ще се погрижа за всеки, който се опита да се намеси или да му попречи… Довиждане, стара ми Дулчи Крейн, и не забравяй какво ти казах.
Той я потупа по рамото със силната си ръка, усмихна й се по характерния си начин, поклати глава и излезе на двора. Яхна коня си и не след дълго вече бе далеч от Каруел Грейндж.
ГЛАВА 50
БЕРТА ВЕЛДЕРКАУСТ
Хари Феърфийлд прекоси Кресли Комън и когато стигна до разклонението на пътя, водещо на изток, пое по него към Хадъртън.
Изглеждаше доста уверен, когато забави крачка в подножието на дългия нисък хълм между необработваемата земя и града.
В джоба си имаше къса лула с голяма чашка с метално капаче. Натъпка я с тютюн — когато пушеше така, харчеше по един шилинг, а Хари бе пестелив, — и скоро лулата бе готова.
Наркотичното вещество подпомогна мисловните му способности, а той имаше доста неща, върху които да разсъждава. Щеше да посети старата си познайница Берта Велдеркауст в сегашното й положение и обмисляше как ще е най-добре да подходи към нея.
От такива размисли — твърде смътни и нестройни, за да бъдат сведени до логическа последователност, — все пак се раждат заключения, които не са никак маловажни и са доста отвлечени. Хари вече беше изпушил лулата си и сведе поглед от върха на възвишението към красивото градче сред дърветата с неговата стара камбанария, съда, дома на енорийския свещеник и високата укрепена сграда вдясно, където в момента бе затворена личността, която се канеше да посети.
След като спази всички формалности, той получа правото да влезе и разрешението да посети таз личност, само че тя с удоволствие предпочете да го накара да я почака известно време, преди да се появи. Хари се ядоса и изгуби търпение, още повече, когато научи, че при нея е някакъв приятел на чай, който й чете вестника.
Тъй като Хари Феърфийлд бе човек, който не желае да се принася в жертва безпричинно, читателят може да заключи, че целта на посещението му не беше да помогне на старата кримка. Ако беше така, той щеше да напусне град Хадъртън, без да си свърши работата, но Хари все пак изчака и най-накрая бе приет.
Тази дама, Берта Велдеркауст, бе предпочела да се представи на съседките си по килия като госпожа Берта Феърфийлд от Уайвърн, защото предпочиташе този стил и тази титла пред името, с което бе влязла в затвора.
Когато Хари Феърфийлд влезе в малката й килия, той я завари издокарана и нагиздена, но това не го изненада.
Беше си облякла небесносиня сатенена рокля, прихваната от едната страна с букет от изкуствени цветя. На главата си имаше дантелен шал и сложна прическа, прихваната миниатюрна диадема с римска перла в средата и с висулки от двете страни. На шията си носеше огромен двоен наниз от римски перли и беше обута с розови плюшени пантофки, украсени с мъниста и с катарами. Зловещата фигура бе приседнала на ръба на дървеното си легло, за да го посрещне, и приличаше на принцеса от пантомима. Вероятно се труфеше така, за да внуши на хората в затвора какво важно обществено положение заема. И сигурно донякъде успяваше.