Случи се така, че докато влизаше в двора, потънал в мрачни мисли, Хари Феърфийлд си мислеше тъкмо за сержанта.
— Е, Арчдейл, какви са новините? — попита той, когато слезе от коня.
Новините не бяха бог знае какви. След като ги изслуша, Хари замълча за момент и каза:
— Надявам се, че си добре, Арчдейл.
— Да, сър, благодаря ви. — Хари отново замълча.
— Как дойде дотук, Арчдейл?
— Пеша, сър.
— Пеша значи. Много добре. — Последва поредната пауза.
— Арчдейл, трябва да влезеш. Клинтън, приготви обяд за старшина Арчдейл. Чаша бира и нещо за хапване няма да ти се отразят зле. И, Арчдейл, преди да си тръгнеш, ми се обади, ще те изпратя и ще поговорим. Клинтън, приготви нещо за хапване и чаша шери за господин Арчдейл.
Старшина Арчдейл се запъти към къщата с отсечена армейска стъпка.
Старшината бе малко над среден ръст и имаше набито тяло, което го правеше да изглежда по-нисък. Косата му беше късо подстригана и бе сиво-синкава като стомана. Лицето му беше доста бледо и гладко като мрамор, плътно и издължено, със синкава брадичка, все едно суровите му черти бяха някак осветени — не беше точно усмивка, а жестока и измамна светлина. А що се отнася до останалото, военната му куртка беше старомодна, но киверът му, както и всички месингови части, а също и високите му ботуши бяха спретнати и лъснати, като цяло бяха безукорни. В цялото графство надали можеше да се намери толкова изряден и порядъчен на вид човек от неговата професия.
Без да каже и дума и скърцайки с ботушите си, той бавно тръгна след Клинтън с непроницаемо изражение.
Старият господар посрещна Хари в салона.
— Охо, не съм те виждал вече почти седмица. Ще трябва да потърсиш някакво друго място за лудата кобила, която си купил от Джим Хардрес, защото тази сутрин счупи ръката на едно момче в обора. Няма аз да се грижа за нея, така да знаеш. Това е твоя работа и по-добре веднага се заеми, че ако се забавиш, може и да изгубиш пари. На много умен се правиш. Онзи тип отдавна ти дължи пари, а е голям хитрец, така че надали ще ти плати колкото трябва. Няма да позволя тази кобила да рита хората ми — освен това ухапа и коняря. Махни я, защото иначе ще я продам, за да покрия щетите, кълна се.
Старият господар Хари се отдалечи, а последният останал му наследник се загледа подире му намусено и изръмжа нещо през зъби, когато старецът вече бе достатъчно далеч, за да не може да го чуе.
— Чия ръка е счупена, Дик, или старецът просто ме лъже? — попита Хари един слуга, който мина покрай него в този момент.
— На Джим Слейд, сър, неговата ръка беше счупена в обора. Ритна го кон, господине.
— Кой кон?
— Новият кон, който пристигна в четвъртък, господине.
— Кобилата, искаш да кажеш. Но защо тя е кротка като агне, никога не е ритала никого. Дори дете може да си играе с нея. По-вероятно ми се струва старият господар да го е ритнал. И какво направихте с ръката му?
— Лекарят в града я намести и му направи шина, господине.
— Ами не съм викал аз, добре го запомни, мен ме нямаше. Много мило от страна на лекаря, не отричам, само че да не ми праща сметките на мен. А как е Джим след това? Оправя се, нали?
— Не знам, сър. Не съм го виждал оттогава.
— Ами значи е добре, гарантирам ти. Кажи на стария Слейд, че ако иска, ще дам малко пари за болницата заради Джим, но няма да са много.
С тази икономическа уговорка Хари за момента освободи слугата, застана на стълбите пред вратата на салона и запуши в очакване на старшина Арчдейл.
Издължените сенки и златистата светлина на залеза избледняха, преди старшината да се появи, и на тяхно място се настаниха здрачът и мушиците.
Почти веднага след като слугата осведоми Хари Феърфийлд, че старшината ще дойде на вратата на салона, за да получи заповедите му, Арчдейл се появи пред къщата и Хари Феърфийлд слезе в двора, а военният го посрещна с военен поздрав.
— Ще повървя малко с теб, Арчдейл. Искам да поговорим за нещо друго, не за военни неща. Ще те изпратя до портата.
Старшината вървеше сковано и мълчаливо до пушещия джентълмен, който след като се отдалечи малко от къщата, изтръска пепелта от лулата и я прибра в джоба си.
— Тази работа във войската носи мизерна заплата за човек като теб, Арчдейл. А аз след време ще имам нужда от умен човек, понеже когато старият господар ритне камбаната, което сигурно ще е скоро, ще си имам доста неприятности, докато се грижа за нещата. Наследникът е съвсем малък, така че доста дълго ще управлявам трудно, докато той навърши пълнолетие. Така или иначе, проблемите ще се стоварят на моите плещи, нали съм чичо на хлапето. Ясно ли се изразявам?
— Съвсем ясно, сър — прозвуча студеният глас на старшината.