Том Ориндж се отбиваше в малката къща понякога през три месеца, понякога веднъж на половин година, винаги на първо число на месеца, винаги бе посрещан сърдечно от Марджъри Тревелиън, похапваше си тънки резенчета бекон или каквото там имаше сред скромните запаси в килера й, а когато си тръгваше, бе установил необяснимото си право да оставя по един шилинг, който винаги настояваше да се запази като тяхна тайна.
Момчето нито знаеше, нито се интересуваше какви са деловите отношения между двамата, но в очите му Том Ориндж беше идеалът и въплъщението на всичко очарователно, бляскаво и вълнуващо.
Том беше висок и слаб, лицето му също бе издължено и винаги усмихнато, освен когато правеше гримаса изкуство, в което той превъзхождаше почти всеки друг мошеник, за когото съм чувал. Дрехите и шапката му бяха овехтели и за такъв весел човек той беше изключително беден.
Уменията на Том Ориндж нямаха край. Можеше да танцува бързия моряшки танц с всичките тънкости и умения на истински моряк, можеше да разтегля устата си, докато тя заемеше форма, напълно непозната на физионимистите, можеше с лекота да обръща с пръст клепачите си и да кара зениците на очите си да трептят странно, като в същото време издава звук като цвърченето на сврака. Можеше да пее най-различни смешни песнички, чиито припеви представяше с красноречие, тутакси предизвикваше възхищение и оставяше всяка публика с притаен дъх. Някои от припевите му бяха оживени от уникални и изключително смешни диалози. Можеше да погълне колкото поискате монети и да ги извади всичките от различни части на тялото си, можеше да сложи няколко картофа под шапката си и после да ги извади всичките, без да докосва нито шапката, нито картофите. Можеше да държи непрекъснато във въздуха три топки и да закрепва стол на брадичката си.
Накратко, както ви казах, уменията му бяха неизброими и невероятни и единственото чудно нещо бе как такъв универсален гений може да има толкова малко пари и толкова силно прокъсани дрехи.
Освен това Том Ориндж бе много добър на кегли и показа прекрасни нови номера на ученика си.
Освен това той го научи да се предпазва, да възпира и да нанася удари според принципите на „благородното изкуство на самозащитата“. Всъщност трудно може да се намери по-обаятелен другар и наставник на един младеж. Вероятно бе по-добре, че посещенията му бяха толкова нарядко и толкова кратки, колкото бе определила съдбата. Нищо чудно, че момчето очакваше тези посещения, както простодушният младеж в някой друг селски район очаква връщането на оживлението и на вълнението по време на ежегодния панаир.
В едно отношение обаче Марджъри бе длъжна да наложи на момчето ограничение. Наглед бе дреболия, но всъщност беше огромно лишение.
— Не, скъпи, не трябва да разговаряш или да играеш с други момчета, нито да се доближаваш до тях. Ако го направиш, приятелите ти ще те отведат и аз никога повече няма да те видя. Какво ще прави горкичкото бабче без своето скъпо момче?
И очите на бабчето се напълваха със сълзи, момчето се разплакваше и я прегръщаше, а после кратката агония отстъпваше място на дива обич и на сиянието на неописуемо удоволствие и щастие и още същата вечер бе ознаменувана от топъл сладкиш, от пресни яйца, великолепен чай и приказки без край.
През нощта тя намираше скъпото си момче обляно в сълзи и бе сигурна, че то сънува как напуска къщурката. Събуждаше го с целувки и самата тя се разплакваше.
Тези две човешки същества въпреки разликата в годините бяха удивително щастливи в компанията си и ако зависеше от тях, нещата щяха да си останат така — нямаше нито да остаряват, нито да се подмладяват, а просто щяха да си живеят заедно завинаги.
ГЛАВА 58
ВЪЛШЕБНАТА ГРАДИНА
Марджъри Тревелиън беше жена, която хората от собствената й среда биха определили като „много учена“. Тя научи момчето да чете и да пише, научи го на таблицата за умножение и на „смятане“, както наричаше простичките аритметични операции.
Ясно бе, че момчето не бе оставено на случайността, а беше под наблюдение, както и че приятелски и дори добросъвестни напътствия контролират съдбата му.
По време на едно от посещенията си Том Ориндж й даде писмо, написано със същия спретнат чиновнически почерк, с който бяха написани и кратките бележки, съпътстващи всяка издръжка. След като прочете писмото, тя се замисли.
Когато Том си тръгна, каза на момчето:
— Ще бъдеш образован като джентълмен, какъвто наистина си, скъпи, затова след три-четири години ще те изпратят в училище, а дотогава господин Уортън — той е добър и мил господин — ще ти преподава по два часа дневно след училище. Знаеш къде е къщата му. Намира се на около миля от нашата, на половината път до училището.