— О, скъпи мой, направо ми късаш сърцето. Какво мога да сторя?
— Ще избягам, мамо, когато се махнат, ще избягам, ще се върна и ще остана при теб.
— О, всемогъщи Боже! — възкликна тя. — Той идва. Виждам го на пътя между кестените.
— Скрий ме, мамо, скрий ме във вградения шкаф. О, мамо, мамо, нали няма да ме дадеш на него?
Момчето бе влязло в големия боядисан бюфет и се бе свило на кълбо между два рафта. Тя нямаше време да помисли, отстъпи пред инстинкта на отчаяната си обич и пред неистовата молба на момчето, заключи бюфета и прибра ключа в джоба си.
Седна. Беше смаяна от собствената си дързост. Почти не съзнаваше какво е сторила. Преди да успее да се съвземе, нечия сянка затъмни вратата, нечия ръка натисна бравата и я отвори и бившият старшина влезе в къщата.
Отсечено и по войнишки той се представи и поиска да му предаде момчето.
Тя гледаше право в лицето на този ужасен мъж, но въпреки това той сякаш изчезваше пред очите й.
— Къде е момчето? — попита студеният и строг глас на старшината.
Струваше й огромно усилие да отговори. Сякаш замръзна, когато отговори отрицателно:
— Няма го тук.
— Къде е? — попита старшината с невъзмутимо ясния си и студен глас.
— Избяга — промълви тя с усилие и старшината сякаш съвсем изчезна. Марджъри сякаш всеки момент щеше да припадне.
Старшината огледа масата за закуска и видя, че са закусвали двама души. Забеляза и приготвената пътна чанта.
— Хмм! — изсумтя Арчдейл през стиснати устни. Огледа вътрешността на малката къща и седна с удивително самообладание, за да размисли над тревожното съобщение.
Навремето старшината бе ръководил дружини, издирващи дезертьори, и имаше добър усет за такива неща.
— Закусил е с теб, така ли? — кимна той студено към масата.
Тя за миг се поколеба, но после се прокашля и каза:
— Да.
Арчдейл се изправи и докосна с пръсти каната за чай.
— Топла е — отбеляза старшината със същото непоклатимо достойнство.
Марджъри се чувстваше ужасно неловко.
— Не може да е далеч. Накъде тръгна?
— Само видях, че излиза през вратата. Не мога да кажа.
Бившият старшина може би я взе за самата богиня на истината, а може би я помисли за най-наглата лъжкиня в Англия. От изражението му изобщо не ставаше ясно кое от двете заключения бе направил.
Студените сиви очи на старшината отново се плъзнаха из стаята и отново настана крайно мъчително за нашата добра приятелка Марджъри мълчание.
ГЛАВА 62
ПЪТУВАНЕТО ДО НОЛТЪН ФАРМ
— Госпожо, според мен момчето е в къщата. Най-добре го предайте, защото няма да тръгна без него. Колко стаи имате?
— Три и таван, сър.
Старшината се изправи.
— Най-напред ще претърся къщата, госпожо и ако не е тук, ще осведомя полицията и ще организирам издирване, а ако вие имате нещо общо с изчезването на момчето или пък сте го скрили, ще ви тикна в затвора и ще ви издействам наказание. Трябва да заключа вратата, а вие, ако искате, преди това излезте.
— Много добре, сър — отвърна тя.
В този момент обаче от вътрешността на бюфета се разнесе тропане и викове:
— Не, не беше мама, аз го направих. Не отвеждайте мама.
— Виждате ли, госпожо, напразно създавате неприятности. Моля, отворете тази врата, защото в противен случай ще я разбия — добави той, докато тя се колебаеше пребледняла и разтреперана.
Застанал срещу нея все едно е пред командващия си офицер, изпънат, с прибрани колене и безизразно строго изражение, Арчдейл протегна ръка и просто каза:
— Ключа, госпожо.
За който и да е човешки нрав — дори за най-бурния и упорития — настъпва момент, когато човек се подчинява на заповедите, а нещо в невъзмутимостта на бившия старшина изискваше незабавно подчинение.
Беше напълно безсмислено Марджъри да продължава да опитва да крие момчето. С ужасна болка в сърцето тя бръкна в джоба си и му подаде ключа.
Вратата се отвори и момчето се сгуши в най-тъмния ъгъл, когато зърна приведената скована фигура на старшината, а синкавото му и гладко обръснато лице надзърна в тъмното. След няколко секунди мъжът видя фигурата на момчето.
— Излезте навън, сър — прозвуча заповедническият глас на посетителя, докато бастунчето, което държеше в ръка и което бе облепено с натъпкан с восък обущарски конец на около три инча от върха, започна силно да удря малките крачета.
— О, сър, в името на Бога! — провикна се Марджъри и увисна на ръката му. — О, сър, той е най-милото същество на света, ще направи каквото му наредите, той е толкова добре дете!
Момчето вече беше излязло и, вперило смаян поглед в лицето на мъжа, неволно и с болезнена гримаса леко повдигаше крака си, защото болката от ударите с пръчка бе съвсем нова за него.