С това сбогуването приключи и Чарли и Хари тръгнаха заедно. Алис се запита какво бе накарало Хари да измине толкова път за такова кратко посещение, след като почти нищо не им каза. Вероятно собствените му дела — защото той винаги търсеше коне и за него трийсет или петдесет мили не бяха нищо — го бяха довели близо до Кресли Комън, а ако бе така, той нямаше нищо против да измине още няколко мили, за да нахрани коня си и да получи вечеря. Сигурно старият господар в Уайвърн бе избухнал по-гневно и го бе заплашил с нещо, в което се криеше истинска опасност за Чарли, което братята бяха решили да не й казват. Грижовна потайност, но често неочаквана, и като такава бе петдесет пъти по-мъчителна от плашещата прямота.
Над тримата сякаш се бе спуснала лека сянка и хладина, помисли си Алис. Чарли смяташе, че брат му Хари е най-всеотдайният и най-състрадателният помощник, който може да има човек. Ако беше така — а нима той не знаеше най-добре, — Хари несъмнено се смееше и се шегуваше по своя си начин и наистина се забавляваше, така че едва ли нещо не бе наред. Само че Чарли… Дали не му тежеше нещо, за което тя не знаеше? Твърде силно уважаваше съпруга си, за да ги последва, както й се искаше, и да ги помоли да й разкажат всичко, ако ги грози нова опасност. Долови зловещото повтарящо се тиктакане на малкия бръмбар, въздъхна, изправи се, отвори капаците на прозорците и погледна към обляната от лунната светлина сцена.
Между стената на къщата и стръмния склон на долината на Марлоу имаше малко равно място, обрасло с трева. Високи дървета се извисяваха като притихнали и самотни стражи без старите сиви стени, а един нисък парапет, обрасъл с бръшлян, предпазваше от рязко спускане по нацепената и обрасла с дървета канара. През разпокъсания параван на гората отпред в далечината се виждаха по-гъстите участъци гора, които увенчаваха върха на далечната страна на тази мрачна котловина. По-спокойна и по-печална сцена въображението не можеше да създаде.
Алис отвори капаците, несигурна дали прозорецът гледа към мястото, откъдето трябваше да се покажат съпругът й и брат му, защото разположението на този сложна къща все още й бе непознато, и разочарована, тя потъна в съзерцание на гледката, която така добре хармонираше с меланхолията на самотните й опасения.
Колко скоро, след като си постигнал желанието на сърцето си, идва разочарованието, кога започва да дълбае червейчето, кога залиняват растенията от пролетта на живота ни? Където и да разпънем шатрата или да пуснем котва, винаги се открива възможността за нов поход, винаги започва ново пътуване — никъде не е спокойно.
— Просто си въобразявам — нищо не се е объркало, не крият никакви тайни от мен. Никой друг си нямам. Той несъмнено би ми се доверил, не би ме оставил съвсем сама. Не, Рай, не би направил такова нещо. — С натежало сърце Алис отново се извърна от прозореца. — Ще се върне след минутка, няма да придружи Хари надалеч.
Отиде до вратата, отвори я и се заслуша. Чу стъпки откъм прохода към конюшнята и се провикна да попита кой е. Беше Том, който бе извел коня на господаря Хари и му бе отворил портата. Изведе коня и двамата братя тръгнаха заедно — господарят Хари с поводите в ръка и господарят Чарлс до него. Поеха по тясната пътечка по протежение на тясната долина към Кресли Комън.
Алис знаеше, че съпругът й ще се върне след няколко минути и все повече се питаше какво ли ще й донесат тези няколко минути, а отчасти се чудеше и на собствената си тревога. Затова се върна в стаята и го зачака там. Той обаче се забави повече, отколкото очакваше тя. Съдовете за чай стояха изоставени на масата. Огънят напразно блещукаше подканящо, а тя, все по-разтревожена и самотна, и вероятно малко ядосана, задето са я изоставили така, отиде горе да види старата Дулчибела.
ГЛАВА 17
ПРЕДУПРЕДИТЕЛНИЯТ РАЗКАЗ НА МИЛДРЕД ТАРНЛИ
Когато изкачи стълбите, Алис повика възрастната слугиня, защото не искаше да прекоси сама плашещия коридор. Чу гласа на Дулчибела и след малко старата й дойка се появи, а до рамото й стоеше Милдред Тарнли.
— О, госпожо Тарнли, много се радвам да ви видя. Дошли сте да посетите Дулчибела. Моля ви, елате и ми разкажете нещо за тази стара къща. Вие сте тук от толкова отдавна и я познавате толкова добре, че сигурно можете да ми разкажете много.
Възрастната жена с неприятното лице се поклони сковано.
— На вашите услуги, госпожо — отвърна тя.
— Стига да не ви затруднявам — умолително додаде Алис, която все още малко се боеше от нея.
— Както наредите, госпожо — отговори старата слугиня с поредния скован поклон.