— Е, много ще се радвам. Дулчибела, гори ли огън? А, да, много е приятно.
Жените влязоха в старовремската спалня.
— Госпожо Тарнли, надявам се, че няма да ви попреча да изпиете чая си?
— Не, благодаря, госпожо, изпих го още преди час — отговори старата жена.
— Седнете, госпожо Тарнли — покани я Алис.
— Предпочитам да стоя права, госпожо — упорито настоя съсухрената жена.
— Много ще се радвам, ако все пак седнете, Милдред — настоя младата й господарка, — но ако така предпочитате… Искам да кажа само, че трябва да се настаните възможно най-удобно. Много ми се иска да науча нещо повече за тази стара къща. Помните ли какво се случи, докато се качвахме заедно с вас по стълбите и аз толкова се уплаших?
— Не го видях, госпожице… госпожо. Само ви чух да казвате нещо — отговори Милдред Тарнли.
— Да, знам, но днес споменахте за някакво предупреждение и имахте вид на човек, който и преди е чувал за подобно нещо.
Възрастната жена вирна брадичка и със скръстени ръце направи още един поклон, с което сякаш искаше да каже: „Ако искате да ме питате нещо, питайте“.
— Помниш ли някой да е казвал, че е видял нещо странно в онзи проход горе след стълбите? — попита Алис.
— Помня, госпожо — дискретно отговори старата жена.
— И какво беше то? — попита Алис.
— Не знам, дали господарят ще бъде доволен, ако чуе, че говоря за такива неща, госпожо — намекна Милдред.
— Просто ще се засмее, както трябва да направя и аз, уверявам ви. Изобщо не съм страхлива, така че не се бойте, няма да се направя на глупачка. А сега ми разкажете.
— Ами, госпожо, спомнете си, че сте ми наредили, в случай че мастър Чарлс ми се скара, защото както казахте, много хора не гледат сериозно на това, а го мислят за врели-некипели, за приказките на една старица. Така че аз не мога…
— Ще поема цялата вина — каза Алис.
— Доколкото ми е известно, няма никаква вина, а ако имаше, нямаше да моля други хора да поемат върху себе си повече, отколкото е редно. Самата аз бих ги обвинила, без да се интересувам дали им харесва, или не. Както ви казах, госпожо, трябва да ми заповядате, за да се подчиня на нарежданията ви.
— Да, разбира се, госпожо Тарнли… А сега ви моля да продължите — подкани я Алис.
— Ще ми кажете ли какво видяхте, госпожо?
— Тежка черна завеса се спусна от горната част на арката, под която минахме за прохода пред вратата, и за няколко секунди запречи входа — отговори младата дама.
— Ай, ай, няма съмнение, че е това, само че там няма завеса, госпожо, поне не изтъкана на този свят. Тези, които тъкат тази мрежа, са с лека ръка и с тежко сърце, а самият дявол им движи совалката — рече възрастната жена с горчива усмивка. — Точно за това говорех с госпожа Крейн, когато се качихте, госпожо.
— Да, наистина беше много странно — тихо потвърди старата Дулчибела.
— Освен това от спускането й от пода се надигна доста прах — продължи Алис.
— Да, така е, как иначе. Винаги става така — каза госпожа Тарнли със същата смътна и грозна усмивка. Не че в прохода има и прашинка, защото двете с Лили Доджър бяхме измели и измили всичко. Видели сте прах, ама това не е истински прах, както онзи, за който говори свещеникът: „Прах от прахта…“ Не, не, това е много по-фин прах, прахът на смъртта. Вътре няма повече пръст, отколкото има в пушека или в мъглата на долината на Каруел долу. Всъщност изобщо не е прах, а е прах, който призракът може да отупа от савана си. Привидение… Това е, госпожо, какво друго.
Алис се усмихна, но се смрази от усмивката, с която й отговори старата Милдред, и се извърна към Дулчибела. Само че добрата госпожа Крейн я погледна в лицето със сериозно изражение и със смаяно опулени очи.
— Разбирам, Дулчибела, ако смелостта ми изневери, не трябва да търся подкрепа от теб. Е, госпожо Тарнли, не се тревожете, няма да имам нужда от помощ. Изобщо не ме е страх, така че продължете, ако обичате.
— Ами, госпожо, както ми разказваше баба ми, тази къща станала притежание на семейството преди повече от сто години. Бях съвсем малка, когато тя разказваше това, а оттогава към разказа са се добавили много години. Случило се обаче по времето на стария сър Хари Феърфийлд. По негово време го наричали Хари Ботуша, защото винаги бил обут с ботуши, понеже рядко слизал от седлото. По онова време имало размирици, имало доброволческа кавалерия, имало войници и един господ знае още какво. А мъжете от рода Феърфийлд винаги са били дръзки и смели мъже, така че опасните времена много им подхождали — обаче дали бил в полка, дали на лов, кракът му почти никога не слизал от стремето. Затова според баба ми някои го наричали Феърфийлд Ботуша, но повечето хора му викали Хари Ботуша — такъв бил по онова време сър Хари Феърфийлд.