— Струва ми се, че съм виждала портрета му. В Уайвърн. Виси на стената в далечния край от вратата, близо до прозореца. Мъж с дълга перука и с дантелена широка вратовръзка, а също и с голям стоманен нагръдник, нали? — попита Алис.
— Прилича на него, госпожо… Искам да кажа, че не знам, не съм сигурна, обаче навремето той бил славен човек, така че сигурно е наредил да му направят портрет. Съпругата му била от Каруел, наследница, обаче в този край сега няма нито един Каруел, от много време няма. Та тя донесла Каруел Грейндж и долината на Каруел на рода Феърфийлд — горкичката, беше много красива. Нейният портрет така и не бе отнесен в Уайвърн, независимо от добрините, които стори ръката й, от имотите и от красивата й външност. Семейство Феърфийлд бяха буйни хора. Не казвам, че и сред тях не е имало свестни, обаче дори да са били свестни с другите хора, рядко са се държали добре със съпругите си. Бяха сурови и лоши съпрузи няма съмнение.
Алис се усмихна, тихо разбута огъня и въздъхна, когато разказът продължи:
— Говореше се, че госпожата е много самотна тук. Както знаете, мястото наистина е самотно, ужасно самотно и все едно и също. За старица като мен няма значение, но с младата кръв е различно. Младите хора искат да видят малко свят, да говорят и да научават какво се случва, независимо дали е развлечение, промяна или каквото и да е. Тя беше много самотна, мотаеше се печално из старата градина, садеше цветя или плевеше розите все сама… или пък плачеше на прозореца, докато Хари Ботуша все имаше някакво извинение — я ще отиде за риба, я ще излезе с хрътките, я по наистина лоши дела. Надали сме виждали физиономията на Хари Ботуша тук дори два пъти годишно — викаха му и Красивия Хари, а красивата му съпруга се поболяваше от мъка изоставена, сама в собствената си самотна къща до долината на Каруел, където и в момента ви разказвам всичко това.
Алис се усмихна, кимна, за да покаже, че внимава, и старицата продължи:
— Винаги съм се чудела защо крият — понякога е по-добре да се говори открито, понеже рано или късно всичко се разчува, а тогава настава бъркотия и сигурно вече е твърде късно. Така че историите пътуват най-вече без крака и не можеш да отречеш словото на Бог „да бъде светлина“, понеже рано или късно ще бъде светлина, всичко ще се разчисти, а злите постъпки на Хари Ботуша далеч в миналото, всичките му кроежи, всичко сторено ще излезе на бял свят и тя повече няма за нищо да се съмнява и на нищо да се надява. Горкичката, обичаше го по-силно от живота, обичаше го дори повече от самата себе си, а какво получи насреща — ужасен негодник.
— Не й ли беше верен? — попита Алис.
— Какво? Как ли пък не! — отвърна госпожа Тарнли с цинична гримаса. — Трябваше сама да се оправя с това, както и с всичко останало, а можеше да си намери по-добра партия от сър Хари — един лорд. Забравих му името, обаче си беше изгубил ума по нея. Ама тя не понеже обичала Хари Феърфийлд Ботуша, искала само него, никой друг — и накрая сама си блъскаше главата в Каруел Грейндж, в къщата, която бе донесла като зестра на Феърфийлд, горкичката самотна птичка, както й викахме, само че не й било писано да живее още дълго. Да, не беше… Понякога излизаше на разходка, ама не говореше с никого и вече нищо не я интересуваше. Ходеше там до езерото, сред гъстите дървета, заобиколени с тъмен плет от тис.
— Знам, много висок жив плет с дървета зад него — обади се Алис. — Най-тъмното място, което съм виждала. Зад градината. За него ли говориш?
— Да, за него. Обичаше да се разхожда там, често плачеше, и пак там я намериха удавена горкичката. Някои смятаха, че е нещастен случай, защото брегът беше много стръмен и хлъзгав, а и тогава беше дъждовно, обаче повечето мислеха, че е сложила край на живота си, това се говореше сред жителите на Каруел, както бе чула баба ми. Понеже какво представлява едно младо същество, което няма вече какво да очаква от живота, което е съвсем само и няма дори с кого да разговаря, а сърцето му е разбито?
— Каза, че според теб тук е имало неин портрет, така ли? — попита Алис.
— Казах, че не са го занесли в Уайвърн, госпожо. Баба ми каза, а тя би трябвало да знае, че навремето тук е имало портрет, който са допускали, че е бил неин. „Това е единствената картина, която си спомням да е имало в Грейндж“, така рече.
— А къде е сега? — попита Алис.
— Отдавна е на парчета. По мое време беше в стаята, която наричат оръжейна. Стената беше влажна. Картината се повреди още навремето, толкова почерня, че почти нищо не се виждаше. Много пъти, докато бях още малко момиче на тринайсет-четиринайсет години, дълго стоях върху масата и я гледах. Само че боята беше станала на люспи, платното беше заприличало на прогнило дърво и при всяко бутване по нещо се отронваше, докато накрая вече нищо не се различаваше. Картината отдавна изчезна, а рамката сигурно се е счупила.