— Моля те, Дулчибела, недей. Уверявам ви, че съм ви много признателна, госпожо Тарнли — намеси се Алис Феърфийлд, уплашена от злобната разпаленост на старата жена.
— Признателна ли? Не е вярно, за какво да сте ми признателна? — възрази Милдред Тарнли. — Не сте ми признателна, ами сте уплашена. Само че всичко е вярно. Нито един Феърфийлд не бива да води своята съпруга в Каруел Грейндж и господарят Чарлс го знае не по-зле от мен. Та сега, с две думи, госпожо — получихте своето предупреждение и ще е най-добре да си тръгнете оттук, без да позволявате под краката ви да израства трева. Видяхте предупреждението, госпожо, а аз съвсем ясно ви казах какво значи то. Съвестта ми е чиста, пък вие правете каквото искате. А ако оттук нататък очаквате от мен да шпионирам заради вас, да събирам и да ви разказвам някакви истории, та да си навлека беля с други хора, да знаете, че не сте познали. Сигурно няма да има повече предупреждения, поне не от мен, а вие, ако искате ме послушайте, госпожо. Милдред Тарнли каза, каквото имаше да казва. Чухте разказа ми, чухте и съвета ми. Обаче, ако пренебрегнете и едното, и другото, а освен това и видяното със собствените си очи, гответе се за последиците.
— Не бива да плашите така госпожица Алис, не бива, казвам ви. Не се плаши от такива истории, скъпа. Срамота! Не виждате ли как е пребледняла като плащаница, не е на себе си?
— Не, Дулчибела, няма нищо — усмихна се Алис силно пребледняла и с пълни със сълзи очи.
— Повече няма да я плаша, можете да бъдете сигурни в това. А ако съм я уплашила, вината не е моя. Неблагодарна работа, но не се опитвах да доставя удоволствие нито на нея, нито на вас, а само да сваля бремето от плещите си, така че вината да си е само нейна, ако не се вслуша. Дадох й съвет, защото тя поиска. Извинете ме, че се изразих толкова открито, госпожо, но по-добре сега, отколкото по-късно — добави тя и се поовладя. — Може ли да направя още нещо долу, госпожо? Трябва да вървя, че кой знае какво прави онова дете през цялото това време.
— Много ти благодаря, не искам нищо — отговори Алис.
Милдред Тарнли й метна суров тъмен поглед, поклони се сковано и се оттегли.
— Не съм виждала такава жена — заяви старата Дулчибела, загледана подире й през вратата. — Не бива да й позволяваш да ти говори така, скъпа. Не е нейна работа да дрънка такива неща на господарката си. Какви обноски само имат хората по тези затънтени места! Но според мен, скъпа, ще е добре да я държите на известно разстояние и да й дадете да разбере къде й е мястото. За такива като нея само строгост, острота и авторитетно поведение, никакви благодарности и снизходителност, защото колкото сте по-сърдечна, толкова по-горделива и нагла ще става тя. Освен това, госпожице Алис, според мен тя не ви харесва, никак.
За младите, а за някои хора — винаги, е болезнено да чуят подобно заключение от безпристрастен наблюдател. Много е унизително, а понякога е дори тревожно.
— Е, няма значение — каза Алис, — тя не може да ми навреди много. Предполагам, че не би го направила, дори да можеше, а и нямам нищо против подобни разкази.
— И защо да имате, скъпа? Днес никой не обръща внимание на такива неща.
— Но ми се иска тя да ме харесваше — толкова малко хора сме тук. Светът ни е съвсем малък, а и аз никога с нищо не съм я обиждала. Не виждам каква полза има да ме мрази.
— Няма полза, скъпа, но тя е тук от толкова отдавна единствената квачка в къщата, така че не иска да я откъсват от петела, така мисля. Не знам защо иначе ще ви разказва всичко това, ако не за да те притесни. Бог знае, че има достатъчно тревожни неща в това печално място и без тя да фабрикува подобни измишльотини.
— Тихо, Дулчибела, това не е ли кон? Сигурно Чарлс се прибира.
Тя отвори прозореца, който гледаше към конюшнята.
— Отиде да поязди ли? — попита старата Дулчибела.
— Не, няма нищо — тихо каза Алис. — Освен това ти ми напомни, че той не излезе на кон, а само да поизпрати малко господин Хенри. Скоро ще се върне. Надявам се нищо да не се обърка.
С изморена въздишка тя се отпусна в голямото кресло до огъня, дълго мисли, ослушва се и мечта, преди стъпките и гласът на Чарли отново да прозвучат в старата къща.
ГЛАВА 18
РАЗХОДКАТА НА БРАТЯТА
Когато домакинът и гостът излязоха заедно в павирания двор, вече бе нощ и луната светеше силно.
Том бе оседлал коня и го изведе веднага щом го повикаха. Хари му кимна и се усмихна — защото бе по-щедър с усмивките си, отколкото с шилингите си, — пое поводите от ръката му и двамата с Чарли рамо до рамо закрачиха мълчаливо от портата на двора към тъмния и неравен път, който известно време следва стръмния склон на котловината, която се слива с долината на Каруел.