— Това донякъде ме притеснява, а и хората са толкова противни мошеници — възкликна Чарлс с потъмняло от гняв лице.
— Винаги са били и винаги ще бъдат — засмя се Хари.
— Много е приятно да говорим за сто лири годишно, но ти знаеш, че на мен ми е пределно ясно, че това няма да стигне, никога не е стигало — възкликна Чарли горчиво и после побърза да погледне през рамо.
— Кълна се в душата си, Чарли, не знам достатъчно силна ругатня — отговори добродушно Хари. — Но след като казваш, че няма да стигнат, явно е така.
— Със сигурност — отговори Чарли и въздъхна тежко. Отново се възцари мълчание. — Иска ми се да бях толкова умен като теб, Хари — каза Чарлс най-сетне.
— Наистина ли мислиш, че съм умен! Винаги съм смятал, че съм доста смотан, освен по въпроса с животните, честна дума — призна Хари с невинен смях.
— Ти си много по-умен от мен и изобщо не си мързелив. Кажи ми, какво щеше да направиш, ако беше в моето положение?
— Какво щях да направя на твое място ли? — попита Хари, вдигна поглед към звездите и известно време си подсвирква тихичко. — Не мога да ти кажа веднага, дори по-умен човек от мен би се затруднил с отговора. Но мога да ти кажа едно — никога нямаше да допусна да изпадна в това положение, както го наричаш, в никакъв случай. Изобщо нямаше да го допусна. Само че не се самообвинявай, доколкото ми е известно, още не е време за сълзи. Рано е още да се омърлушваш. Просто реших да намина и да ти съобщя новината.
— Знаех си, че имаш да ми казваш нещо, Хари — обади се Чарлс.
— Не е нищо особено, само дреболия — отговори Хари, — но си прав, че точно това ме доведе тук. Миналата седмица бях в Лондон, отбих се на онова място в Хокстън и открих обичайното, но все пак добре, че се отбих.
— Не е ли станала по-разумна? — попита Чарлс.
— Ни най-малко — отговори Хари.
— Кажи ми какво й каза.
— Каквото се бяхме разбрали.
— В думите ти нямаше нищо, което да не е мило, помирително и разумно, нали? — умолително попита Чарлс.
— Явно това не впечатли ответника — отговори Хари.
— Като че ли се забавляваш — отбеляза Чарлс.
— Иска ми се да се забавлявах повече, но независимо дали ми е приятно, трябва да ти разкажа нещата направо. Отбих се набързо, защото исках само да платя двайсетте лири, нали помниш?
— Ах, как ми се иска все още да бяха у мен!
— Е, парите наистина не я накараха да ни хареса или да ни заобича повече, признавам. Обаче се огледах наоколо и кълна ти се, зачудих се как е възможно човек да живее на такова място, след като има толкова приятни местенца, където в чужбина ще може да живее три пъти по-добре. Запитах се защо ти не си се замислил за това, защо не си проявил повече интерес. Забелязах как старата кримка мисли за петдесет неща едновременно, как ме подозира мен, горкия, в мръсна игра. За момент се уплаших, че десетина остри нокти ще се впият в носа ми, обаче я поуспокоих, придумах я, поласках я. Щеше да се пръснеш от смях, понеже накрая и двамата мъркахме като котки на стара мома.
— Знаеш ли, Хари, тя е луда, напълно луда — каза Чарлс, грабна ръката му, спря и се извърна към него, за да накара и Хари да спре. — Не я ли видя, съвсем е откачила. Само си помисли!
Хари се засмя:
— Да, доста е лудичка.
— Ама не си ли съгласен, че наистина е луда? — повтори Чарлс.
— Е, има нещо такова, обаче аз не бих казал, че е луда — тя е нещо доста по-лошо от това, смея да кажа, само че не бих сложил дъртата кримка там.
— Къде? — попита Чарлс.
— Сред лудите. Да, наистина е луда, ама по-скоро е зла и дори по-лошо.
— Няма голямо значение какво мислим ние двамата. Знам обаче какво друг човек щеше да направи много отдавна, само дето аз не можах да се реша. Често съм мислил за това, но не можах… не можах.
— Тогава няма особено значение — каза Хари и затегна колана на седлото с една-две дупки. — Няма голямо значение. Само че аз нищо не можах да направя, така да знаеш. Мисля, че главата й си е съвсем наред, само дето много дяволи вилнеят вътре. Тук съм съгласен с теб.
— И какво ще ме посъветваш да направя? Това е ужасно — каза Чарлс.
— Щях да ти кажа, че ако нямаш нищо против, най-добре ще е да оставиш цялата тази работа на мен. — Хари възседна коня си, облегна се на едното си коляно и каза: — Мисля, че знам как да действам, ако оставиш на мен. Старият Пайпклей не смята, че имам причина да играя нечестно.
— Тъкмо обратното — възрази Чарлс, който го слушаше внимателно.
— Никакъв интерес — настоя Хари, насочи погледа си към далечното хълмче на Торстън и продължи, без да обръща внимание на предположението на Чарлс. — Виж, това чудовище ще ми играе по свирката, докато ти ще можеш само да се дърпаш, да отстъпваш или да офейкаш. Има толкова много малки немски или френски градчета — ти не се тревожи за нищо, само прави каквото ти казвам, и аз ще се погрижа за всичко.