Той допълни комплимента с инстинктивно съчувствие към мъката, която виждаше изписана на красивото й лице.
— Тези неприятности няма да продължат много дълго, Чарли. Може би. Сигурна съм, че ще се появи нещо, освен това ще видиш колко внимателна ще бъда аз. Ще науча всичко, на което може да ме научи старата Милдред, и дори повече. Ще видиш каква домакиня ще стана.
— Ти си моето малко съкровище. Винаги говориш така, все едно ми пречиш, не знам защо. Съпруга като теб ми е от по-голяма помощ, отколкото съпруга с две хиляди лири годишен доход и с неразумните навици на изискана дама. Умната ти млада главица и обичливото ти сърце, скъпа моя, се равняват на огромни богатства, освен това вярвам, че ти си първата наистина добра съпруга, за която се е женил мъж от рода Феърфийлд. Ти си единственото същество, което имам на земята. Сигурен съм в това единствената ми близка.
С тези думи той я целуна, притисна я в обятията, а тя, с една огромна сълза във всяко око, го погледна и му се усмихна с неизразима обич. Останаха притиснати в тази прегръдка, неговите очи също се напълниха със сълзи, усмивката му отвърна на нейната, и сякаш за кратко бяха обгърнати от ангелско величие. Тя усети как ръцете му се напрягат и я придърпват по-наблизо.
Такива моменти идват случайно и отминават, но се запечатват в паметта, те са светлината, която винаги осветява тъмното и тревожно минало.
— Ще бъдем щастливи тук, малка Али, и аз… Независимо от всичко, скъпа моя!… Не знам защо се забавих толкова. Просто изпратих Хари по-далеч, отколкото смятах, а след като той тръгна, поскитах из Кресли Комън, размишлявайки по делови въпроси. Така, без да подозирам, съм разтревожил съпругата си и съм я оставил сама. Мога само да ти обещая за в бъдеще да бъда добро момче и да държа сметка за времето.
— Какъв си само… Толкова си добър към бедната си глупава съпруга — каза Алис.
— Иска ми се да бях, скъпа — каза той. — Иска ми се да можех да докажа поне половината от обичта си, но ще дойде и това време. Няма вечно да съм беден и безпомощен.
— Не трябва да говориш така, не трябва и да мислиш така. Тъкмо докато сме бедни, мога да ти бъда полезна нетърпеливо каза тя. — Опитите ми ще бъдат съвсем незначителни, но нищо няма да ме направи по-щастлива от това да се опитам да заслужа пое малко всички мили неща, които Рай казва за мен. Сигурна съм, Чарли, че въпреки всички грижи и проблеми ще успеем да живеем много щастливо и впоследствие винаги ще гледаме на дните си в Каруел Грейндж като на най-щастливите в живота ни.
— Да, скъпа, твърдо съм решил да бъдем много щастливи — каза той.
— Рай, нали ще споделяш с мен всичко, което те тревожи?
Плувналите й в сълзи очи бяха тъжно вперени в лицето му. Той отмести поглед и отговори:
— Разбира се, скъпа.
— О, Рай, да знаеш колко щастлива ме прави това! — възкликна тя. Но във възклицанието й имаше нещо, което казваше: „Само да бях сигурна, че казваш истината“.
— Разбира се, че ще споделям, скъпа. Ще ти казвам всичко, което би те интересувало, защото освен големите грижи има и по-малки. Нали разбираш, че не мога да ти обещая да помня всичко.
— Разбира се, скъпи — отвърна тя. — Исках само да кажа, че ако наистина много ти тежи и те измъчва, няма да се боиш да го споделиш с мен. Не съм толкова плашлива, колкото изглеждам. Не мисли, че съм глупава. Всъщност, Рай, повече ще се измъчвам, ако нещо ти тежи и го криеш, отколкото ако го разкриеш пред мен. Така че, ще ми казваш, нали?
— Нали и досега ти казвах, скъпа? Разбира се, че ще споделям — отвърна той малко раздразнено. — Вие, жените, по някакъв странен начин успявате да накарате мъжа да повтаря едно и също. Как не ви омръзва — на нас ужасно ни омръзва! Хайде сега, виждам, че ще се разплачеш!
— О, не, няма! — каза тя, поразведри се и направи печален опит да се усмихне.
— А сега ме целуни, бедничка моя съпруго, нали не ми се сърдиш? Не, сигурен съм, че не ми се сърдиш — подкани я той.
Тя се усмихна с много обич, за да го увери, че е така.
— А сега, мила моя, наистина стана много късно и ти сигурно си изморена, а пък аз ти държа речи… не, не държа речи, никога не държа речи…, но сигурно те дразня и ти досаждам, докато стотици по-приятни грижи изпълват главата на младата ми съпруга.
В монашеско усамотение, каквото цареше в Каруел Грейндж, дните минават бавно, но обърнеш ли поглед назад, месецът или годината ти изглеждат странно кратки. Дванайсет часа, без нищо да се случи, наистина минават бавно. Но същата тази монотонност, която е сърцевината на досадата, отнема от пейзажа всичко необичайно, което привлича погледа и отмерва разстоянието, когато се оглеждаш, и така мами окото.