— Али е отишла при цветята си, но Милдред ще направи всичко по силите си да те нагости. После можем да излезем при Али, но преди това да останем малко насаме. Аз… искам да поговорим.
— Ами давай момчето ми, удряй с дъбовия бастун, както казват ирландците, макар че бих предпочел първо да хапна нещо. А, ето я и бирата… Благодаря ти, сладурче. Откъдето го намери това странно момиче? — попита той, след като Лили Доджър излезе. — Бас ловя, че Али я е избрала — заяви Хари и шумно се изсмя. После си наля голяма чаша бира и я изпи, наля си и изпи втора чаша, а накрая си наля и трета, за да му е подръка, докато разговарят.
— Преди в кухнята имаше едни големи оловни чаши… къде ли са се дянали… бяха страхотни за бира… Такива чаши са най-подходящи за бира, нищо не може да се сравнява с тях, мамка му! Имаш ли тъмна бира?
— Не, няма. Хайде, не ме мъчи, кажи ми онова, което ме засяга. Знам, че не е приятно, не може да бъде приятно, но ако има нещо, предпочитам да го чуя веднага, не да чакам, колкото и лошо да е.
— Ще ми се да беше възложил тази задача на някой друг, защото така ще ме намразиш и няма да искаш да ме виждаш — все лоши новини ти нося. Но новината наистина не е хубава, факт. Онова чудовище става неуправляемо. О, ето, че идва нещо за гладния — благодаря ти, скъпа, Бог да те поживи, задето ме нахрани. Как да ти се отблагодаря, скъпа? Не знам друго, освен да те приютя, където пожелаеш — ха, ха, ха! Само че с тези палави очи сигурно си твърде умна, за да позволиш на когото и да е да те води някъде. Виж я как се изчервява, смуглата палавница! — захили се той след нея, когато Лили Доджър му поднесе импровизирания обяд и побърза да излезе от стаята. — Дяволски красиви очи има, като абаносови са! Мили боже, не успях да я разгледам добре. Жалко, че не е по-височка, пък и с тези широки рамене… Но косата й е хубава, а зъбите и очите й си ги бива!
Докато произнасяше цветистата си реч, той набоде шунката на вилицата си и още преди края на изречението вече лакомо дъвчеше.
— Но кажи ми какво става по онзи въпрос? Тъкмо се канеше да ми разкажеш, преди да ти поднесат обяда — подкани го Чарлс.
— За старата кримка ли? Ако нямаш нищо против да говоря с пълна уста, ще се опитам да ти разкажа, когато успея да се съсредоточа. Само че звукът от храненето, струва ми се, прогонва всички мисли от главата на човек.
— Бъди добър, говори. Прекрасно те чувам — настоя Чарлс.
— Боя се — започна Хари с пълна уста, както бе предупредил, — че тя ще се окаже страхотен проблем.
— Разкажи ми — неловко го подкани Чарлс.
— Както ти казах, канех се да ходя в Лондон… Никъде няма картофи като тези в Уайвърн… Наистина отидох, както бях обещал, и се срещнах със старото чудовище в Хокстън. Обеси ме, ако щеш, обаче според мен някой й е подшушнал да върши пакости.
— Какво имаш предвид? Какви пакости? — попита Чарлс.
— Мисля, че се е притеснила относно теб. Задава всякакви въпроси.
— Ей?
— Не бих се учудил, ако някой й разправя… щях да кажа „лъжи“, но всъщност имах предвид истината… ха, ха, ха! Честно казано, такива лъжи съм наговорил за себе си, че вече не знам, кое какво е.
— Искаш да кажеш, че ме е обиждала, или какво? — неловко го подкани Чарлс.
— Не допусках, че ти пука особено какво разправя за теб старата кримка. Не са хубави работи, несъмнено, обаче нямат никакво значение. Само дето не са само приказки. Тя все си мърмори, нямам нищо против това за тиковете си, за нервите си, такива глупости. Искала карета, искала да я прегледа придворният лекар… забравих как се казва… ха, ха, ха!… и все повтаря, че почти нищо не й осигуряваш, че едва ли не гладува, обаче се заканва, че повече нямало да търпи и че трябвало да си развържеш кесията, момчето ми.
Червендалестият набит Хари отново се засмя, все едно цялата работа беше една хубава шега.
— Не мога да се справя, Хари, винаги е получавала повече, отколкото й се полага. Бях прекалено щедър, винаги съм бил такъв проклет глупак.
Чарлс говореше с изключителна горчивина, но тихо. След това настъпи кратко мълчание, през което очите на Хари останаха приковани в чинията му и се чуваше само как потраква с ножа и вилицата по нея и как дъвче храната с хубавите си зъби.
След като разбра, че за момента Хари предпочита да ограничи вниманието си върху обяда, Чарлс Феърфийлд каза, предусещайки още по-лоша новина:
— Ако е само това, не е ново. Вече десет години го слушам. Тя е неблагодарна, изобретателно и зла. Вече няма смисъл да съжалявам, но Бог ми е свидетел, че денят, в който зърнах лицето на тази жена, беше адски лош ден за мен.
Чарлс гледаше надолу към масата, докато говореше, и почукваше по нея яростно с върховете на пръстите си.