Със сигурност бе дело на Алис. Жените са такива упорити и глупави създания!
ГЛАВА 23
ПОСЕТИТЕЛКАТА
Каретата, която Чарлс Феърфийлд бе видял да заобикаля живописните руини на мелницата на Грайс, беше на лейди Уиндейл. Госпожа Тарнли откликна на почукването по вратата и съгласно общите наставления, които бе получила, оповести:
— Няма никой вкъщи.
Само че добрата лейди Уиндейл не възнамеряваше да отстъпи. Дръпна старата Милдред отстрани до каретата.
— Знам, че племенницата ми ще се радва да ме види — каза тя. — Аз съм лейди Уиндейл, а вие трябва да занесете вътре тази визитна картичка и да съобщите на племенницата ми, госпожа Феърфийлд, че съм дошла да я посетя.
Госпожа Тарнли се вгледа с подозрение в лейди Уиндейл, понеже нямаше представа, че Алис има леля с благородническа титла и с карета. Все пак реши, че ще е по-добре да занесе картичката и Алис се отзова почти незабавно, хукна към леля си, обгърна с ръце шията й и я въведе в Каруел Грейндж.
— О, скъпа, скъпа! Толкова се радвам да те видя! Много хубаво направи, че дойде! Но как ме откри? — попита Алис, като не спираше да я целува.
— Виждаш ли, няма смисъл да имаш тайни от мен. Научих къде си, макар че ти смяташе да ме държиш в неведение. Всъщност изобщо не трябваше да идвам и съм ти много обидена — отвърна милата лейди Уиндейл малко високомерно.
— Но, скъпа лельо, не получи ли писмото ми, с което ти съобщавах, че сме се оженили? — умолително попита Алис.
— Да, пишеше и това, че ще напуснеш Уайвърн, обаче не си си направила труда да ми съобщиш къде ще отидеш и ако не беше добрата икономка в Уайвърн, на която писах, сигурно щях да живея и да умра на петнайсет мили от теб и през цялото време да си мисля, че си заминала за Франция.
— Нали ти съобщих, че обмисляме такава възможност — настойчиво и умолително каза Алис.
— Тук си вече три месеца, аз живея на два часа път от теб, а през цялото време се ужасявам, че си на четири хиляди мили разстояние. Нито веднъж не съм видяла лицето ти. Мисля, че това не е особено възпитано.
— О, скъпа лельо, прости ми — примоли се Алис. — Ще ми простиш, когато узнаеш всичко. Ако знаеш колко нещастна се чувствах, съзнавайки колко неблагодарна и омразна ти се струвам, колко подло потайна и подозрителна, а всъщност през цялото време копнея да зърна обичното ти лице и хубавичко да си поговоря за всичко с теб, най-добрата ми и най-вярна приятелка.
— Хайде, целуни ме, дете. Не ти се сърдя, скъпа, само ми е мъчно, че толкова време съм се лишавала от компанията ти, след като е можело да й се радвам много по-често — каза благата възрастна дама.
— Но, скъпа лельо, трябва да ти разкажа как стоят нещата — трябва да ме изслушаш. Знаеш, че те боготворя, освен това надали знаеш, но можеш да си представиш колко приятна и желана би била компанията ти в това самотно място и при грижите и страховете, които често ме измъчват. Съпругът ми обаче изрично ми нареди засега да не разкривам убежището ни пред никого. Помолих го да кажа на теб, всъщност няма друг човек на земята, на когото би ми се приискало да кажа, но мисълта за това толкова го потисна и той настоя толкова умолително и сериозно, че не бе възможно да ти кажа, без да се скарам с него, а и той ми обеща, че ще съм принудена да мълча за съвсем кратко време.
— Мили боже! Толкова съжалявам — възкликна лейди Уиндейл много загрижена. — Сигурно горкият човек здравата е загазил и трябва да се скрие някъде. Горкичката ми! Дългове ли има?
— Боя се, че да. Не мога да ти опиша колко нещастна ме прави това понякога. С изключение на предпазните мерки той се старае да не усещам затрудненията, защото макар и скромно, ние живеем съвсем удобно, направо няма да повярваш колко удобно, но наистина е така — увери я горката и вярна Алис, като представи по възможно най-добрия начин въздържания си и крайно пестелив семеен живот.
— Стаята ти е много приятна. Харесвам старомодните стаи — огледа се наоколо добронамерената възрастна дама, — а и ти толкова си я разкрасила с цветята си. Има ли друга подобна украса? Подредила си ги толкова хубаво. Това е истинско изкуство, никой не го владее като теб. Знаеш, че винаги съм те молила да правиш това в Аултън и сигурно си спомняш, че Тремейн стоя до теб и се опитваше, както твърди, да усвои умението ти, макар че според мен наблюдаваше нещо по-красиво.