Дойде време за чая, двете му се наслаждаваха и си бъбреха, а времето течеше неусетно. Внезапно вратата се отвори и в стаята влезе Чарлс Феърфийлд, облечен в небрежните си риболовни дрехи.
Стрелна Алис с поглед, който тя веднага разбра, посетителката също забеляза, но Чарлс не бе подивял напълно в тази пустош, така че все пак се прояви като добър домакин:
— Много се радваме да ви видим тук, лейди Уиндейл, макар че човек трудно вижда когото и да е, защото в стаята е много тъмно. Много мило от ваша страна да изминете толкова път, за да навестите Алис.
— Вече не се надявах да ви видя — отвърна възрастната дама, — защото след малко трябва да тръгвам. Аз съм много откровена и, надявам се, няма да ме помислите за груба, но научих всичко и съзнавам, че не биваше да идвам, без да го премисля по-внимателно.
Той се засмя, но доколкото гаснещата светлина позволяваше на Алис да види, Чарлс беше много блед и макар да се смееше, за миг я стрелна с остър поглед.
— Не е бог знае какво — отговори той, понеже не знаеше какво точно да каже.
— Не, не — възпротиви се възрастната дама, — не познавам човек, който в един или в друг момент да не е изпитвал такива мимолетни, но досадни затруднения. Знаете, че двете с Алис сме приятелки, толкова сме близки, че сякаш познавам съпруга й също толкова добре, макар че когато ви видях за последен път, бяхте още момче. Боя се, че сигурно ви се струва доста нагло да споменавам за тревогите на Алис, но не мога да го направя, без да ви дам едно обяснение, което ви дължа, защото това потайно младо същество, вашата съпруга, на която за малко да се обидя, няма никаква вина за посещението ми. Научих къде е тя от старата ви икономка в Уайвърн. Никой друг не ми е споменавал нито думица, а аз реших, че би било много невъзпитано да стоя настрани, след като съм толкова близка приятелка и роднина. Когато ме опознаете по-добре, господин Феърфийлд, няма да забранявате на Алис да ми се доверява.
След това милата възрастна дама се впусна да разказва плановете си за Алис и за Аултън и обеща дипломатична кореспонденция. Най-сетне се сбогува, а Чарлс я изпрати до каретата и учтиво се сбогува с нея.
Каретата потегли, а Чарлс стоеше безмълвно горе на извития и мрачен път, който в едната посока се спускаше към долината на Каруел, а в другата извиваше и стигаше до Кресли Комън.
Колкото и неуместно да бе посещението, то му подейства донякъде ободряващо. Усети как духът му се разведрява, как пулсът му се ускорява и как се чувства по-уверен в бъдещето си.
— Има предостатъчно време да споделя с Алис какво ме мъчи — помисли си той, когато се обърна към къщата. — Освен това още не сме вечеряли. Трябва да избера подходящ момент. Сигурно довечера. Струва ми се, че и двамата ще бъдем по-малко нещастни, след като всичко е казано — тежко въздъхна той.
Влезе в къщата през задния вход и докато минаваше покрай вратата на кухнята, подвикна красноречиво на Милдред:
— Вечерята!
ГЛАВА 24
ПРИЗОВКАТА
Когато Чарлс Феърфийлд се върна в трапезарията с дъбова ламперия няколко минути след това, стаята изглеждаше много уютна. Слънцето бе пробило през купчината облаци на западното небе и изпращаше ниско долу по тъмните панели пред прозорците червена светлина, осеяна с трептящи листенца.
Навън насред прощалното величие на деня се чуваше как грачещите врани се връщат в горите на Каруел, малките птички чуруликаха и цвърчаха приятно в ясния въздух, бъбриви врабчета клюкарстваха и пърхаха весело в бръшляна, преди малката общност да се оттегли по листатите си прибежища и всеки да склони кафява главичка под крилото за през нощта.
Чарлс погледна през прозореца към величествено обагреното небе и към тъмнеещите дървета и си помисли: „Човек като мен, който е отминал възрастта на глупостите и се е научил да цени по-хубави неща, който обича красива гледка, пура, разходка покрай пълен с пъстърви поток, приятен гост и чаша вино, който обича и който е обичан от същество като Алис, трябва да е дяволски щастлив в това самотно и странно кътче, стига само на сърцето му да не тежи тежко бреме“.
Въздъхна тежко, но бремето за миг все пак олекна. Когато красивата Алис влезе през отворената врата, той отиде да я посрещне и с обич я притисна към сърцето си.
— Тази вечер трябва да бъдем много щастливи, Алис. Кой знае защо имам чувството, че ще ни потръгне. Само да преодолеем някои дребни затруднения и досадни пречки, и аз ще стана най-щастливия човек, който някога е носил името Феърфийлд. А ти, скъпо мое същество, си светлината на това щастие. Моята корона и моят живот моята красива Алис, моята радост и моята прелест. Иска ми се да знаеше поне наполовина колко силно те обичам и колко се гордея с теб.