— О, Чарли, Чарли, това е прекрасно. О, Рай, скъпи! Толкова съм щастлива.
С тези думи и с напрегната крехка прегръдка тя се гушна в него и той я притисна към сърцето си.
Имаше обич, любовта беше истинска. В ленивата природа на Чарлс Феърфийлд не липсваха и добри качества. За него отдавна бе отминало онова ужасно време в историята на душата между слабото и относително благородното детство и по-късния период, когато опитът натъжава и осветлява и започва да обръща погледите ни със съжаление назад. Периодът, когато жените „излизат“ и виждат света, а мъжете, както се казва, „си поживяват“, онова прекрасно лято на самовлюбеност, на грях и на простъпки, мрачната и горчива зима на душата, през която единствено Божията милост съхранява живи за нас спящите кълнове на доброто — това вече бе отминало за него, без да унищожи, както става понякога, цялата нежност и истина на детството. У този мъж, Чарлс Феърфийлд, все още живееха поизхабени, но живи чувства, които сега, в този сезон, разцъфнаха наново — безхитростна простота и чистота не на рая, не на детството, а на оттеглянето. Като цяло той бе човек, който не бе изгубил себе си, бе способен да бъде щастлив, да се възроди.
Не знам какво точно бе предизвикало това внезапно сияние и оживление. Вероятно трябва да се насложат много вътрешни и външни условия, банални и незабелязани, освен чрез неочакваните си резултати, за да се появят трептенията и проблясъците, които ни изненадват подобно на по-бурни аналогии от областта на вулканичната химия.
Тъжно е да видиш как наглед почти постигнатите възможности и способности за голямо знание по причина на някакъв неотстъпчив каприз на случая стават напълно непостижими.
Едва след няколко часа, когато съпругата му се бе оттеглила в стаята си, отново го връхлетяха мракът и студът, издаващи завръщането на най-големия му страх, докато той седеше и разлистваше страниците на книгата си.
Стана и неспокойно закрачи из стаята. От време на време спираше пред малките лавици с книги между прозорците и несъзнателно наместваше съдържанието им. Сетне се озова пред малката дъбова масичка и започна да пипа цветята, подредени от Алис във висока стара чаша, останала от предишните времена на Каруел. И така нататък, нерешителен и апатичен.
— Ето, отново се върнах сред враговете си! Щастието за мен е само временна илюзия, измамна надежда. Моята действителност е чернотата на пропастта. Бог да ми е на помощ! — Той изви очите си нагоре, докато мълвеше тази молитва, без да съзнава, че изрича молитва.
„Ще измъкна жилото на това непоносимо страдание помисли си Чарлс. — Няма да има повече тайни между мен и Алис. Утре ще й кажа. Ще издебна удобен случай, ще го направя…“
За да се обвърже с обещанието си, този нерешителен мъж повтори същата разпалена клетва и удари с длан по масата.
На следващия ден, когато Алис отново беше сред цветята в градината, той влезе под старата и тържествена сянка със странното усещане за страх и печал в сърцето. Как щеше да го погледне Алис, когато всичко приключи? Как щеше да го понесе?
Пребледнял като човек, който крачи след ковчега на любимата си, Чарлс Феърфийлд пристъпи в сенчестото и обрасло ограждение между двата високи сиви стълба.
Сърцето му сякаш спря да бие, когато зърна младата Алис, неподозираща какво ужасно съобщение ще й направи той, да работи с малката си лопатка в единственото огряно от слънцето ъгълче на градината.
Тя се изправи — колко беше красива! — и огледа свършеното. Докато стоеше, изнесла напред едното си малко стъпало, скръстила ръце с градински ръкавици, а малката лопатка с формата на диамант проблясваше в ръката й, съпругата му тихичко си пееше една мелодия, която той си спомняше, че тя бе пяла като съвсем малка много отдавна в Уайвърн — когато той дори не можеше да си мечтае, че Алис ще му стане съпруга, — едно момиченце с кестенява коса, изключително мило. В този момент тя го забеляза.
— О, Рай, скъпи — провикна се Алис диагонално към него от най-отдалеченото място и хукна между високите дървета и старите малинови храсти, мина под клоните на престарелите овошки, по които днес растеше повече мъх и лишеи, отколкото круши или череши. — Рай, колко се радвам! Толкова рядко идваш тук, а сега ще ти покажа какво съм направила и колко съм работлива. Толкова приятно ще си поприказваме. Случило ли се е нещо, скъпи? — внезапно попита тя, спря се и го погледна в лицето.