— Нали ще ме вземеш, ако заминеш от тук, Чарли? Нали ще ми позволиш да дойда с теб, където и да отидеш? О, не, ако те арестуват, и аз ще дойда с теб, Чарли, обещай ми. О, скъпи, нали не съжаляваш, задето се ожени за своята нещастна малка Алис?
— Хайде, скъпа, успокой се. Ще ти изпратя вест след ден-два или направо ще се видим. Нещата ще отшумят, както става с повечето неприятности — каза той и я целуна с обич.
Сетне започна краткото суетене около спешното събиране на багажа, докато Том оседлаваше коня и го впрягаше в двуколката.
Когато настана моментът, Чарлс Феърфийлд слезе долу, Том качи куфара му на място, а горката малка Алис беше там с „изплакани очи“, както каза Дулчибела, за да погледне за последен път, да каже последна дума, стъпила с малките си нозе върху големите неравни камъни от паважа и следяща с очи лицето на Чарлс, когато той се качи да подреди пътническото си одеяло и палтото си на седалката, а после отново скочи долу за последна прегръдка. И забързаните, неистови, интимни прошепнати слова, последни думи на обич и за ободряване, изречени от натежали от тревога сърца, бледите усмивки и последният, наистина последният, поглед, а после двуколката заедно с Том, с куфара, с Чарли и с благословената слънчева светлина мина през стария вход под широката каменна арка, обрасла на места с бръшлян и осеяна с безгрижни врабчета. Малката Алис остана за малко сама на пътя, след това хукна, за да погледне за последен път отдалечаващата се двуколка под старите дървета, докато тя потракваше бързо по тесния път в долината на Каруел.
Изчезна, вече я нямаше, вече не се чуваше тракането на колелата. Засега раздялата приключи и горката малка Алис най-сетне се обърна, обгърна с ръце шията на добрата стара Дулчибела, която я бе носила на ръце още като бебе в малката детска стая в дома на викария на Уайвърн и сега пак бе до нея като млада съпруга, „влюбена и омъжена“, насред красотата и мъките на живота.
Лекият есенен ветрец изшумоли сред листата над главата й и едно-две листенца паднаха от огрения от слънцето връх в сянката при нозете й. Очите на добрата възрастна жена се напълниха със сълзи, тя прошепна няколко обикновени думи за утеха, увери Алис, че ще види съпруга си отново след ден-два, така че да не се притеснява. Прегърна я с нежната си ръка, потупа я по рамото, както правеше преди години — а все едно бе вчера, — и я въведе в къщата.
ГЛАВА 25
ПРАЩАТ ЛИЛИ ДОДЖЪР ДА СИ ЛЕГНЕ
Вечерта широкоплещестото момиче Лили Доджър остана будно до по-късно от обикновено. Имаше доста тигани и гърнета за миене, както и обичайните ножове и вилици, които трябваше да почисти, затова се забави.
— Побързай, момиче! — провикна се грубият глас на Милдред, която поставяше чайника на огъня в кухнята, докато момичето с кафявите очи се трудеше в килера за миене на съдовете. Една лоена свещ, поставена в калаен свещник на стената, за да осветява и кухнята, и килера, икономично осветяваше и старицата, и заетата с работата си помощничка.
— Да, госпожо? — рече момичето въпросително, защото не чуваше ясно заради шумното си занимание.
— Размърдай се, това казвам. Вече минава единайсет, повлекана такава. Трябваше да си легнала преди един час — кресна Милдред, след което отново започна да мърмори както обикновено.
— Да, госпожо Тарнли — отвърна момичето и още по-енергично се хвана на работа.
На Лили ужасно й се спеше. Струва ми се, че ако имаше и минутка отдих от задачата си, сигурно щеше да задреме.
— Изстърга ли ги тези съдове, или смяташ да се туткаш цяла нощ, девойче? — провикна се госпожа Тарнли, този път повече, за да я стресне, защото изненадващо показа набръчканата си глава в килера. — Спри за тази вечер. Остави ги така, утре ще довършиш.
— Да угася ли огъня, госпожо Тарнли, какво ще наредите? — попита Лили Доджър след известна пауза.
— Не, не го гаси. Не виждаш ли, че на огъня има нещо? Имаш ли изобщо очи на главата? Не забелязваш ли чайника? Откъде да знам дали господарят ти няма да се върне нощеска и няма да поиска чаша чай или един бог знае какво? — Госпожа Тарнли изглеждаше недоволна, докато изричаше тези думи с разпалеността, която обикновено придружаваше това нейно състояние. — Най-добре да станеш рано утре сутринта, момиче, вместо да се мусиш тук половината нощ. Не е останал никакъв цвят по голямото ти грозно и плоско лице заради твоя мързел бяла си като ряпа. Ако си зарязвах така работата, когато бях още момиче, щяха да ме нашарят с метлата по гърба, истина ти казвам, а ако на другия ден ми дадат хляб и вода, пак добре. Ама вие сега си мислите, че можете да правите каквото си поискате. Всичко се е променило. Сега всяко хлапе смята, че струва колкото възрастен. Само че не си мисли, че ще ми стъпиш на врата, хлапе, не си мисли. Я погледни часовника или искаш да ти издърпам ухото — единайсет и десет. Какво се мотаеш още?