Старата жена се завъртя рязко, сложи ръка върху вратичката на един бюфет, после отново се обърна, преди да я отвори, и каза:
— Хайде, побързай, вземи си и хляба, ако искаш. Не стой и не зяпай, повлекана такава, все едно нямам какво друго да правя, ами трябва да те обслужвам теб, нахалнице. Че може и да не ти дам това — заплаши тя и стовари върху кухненската маса, до която стоеше сега момичето, голям самун хляб. — Като нищо, ако постъпя както е редно. И да не решиш да стоиш будна, та да изядеш хляба. Занеси си го в леглото, госпожичке, и веднага лягай. Понеже, ако още не си легнала, когато те проверя, ще ти изсипя тази кана студена вода на главата. Хайде, дим да те няма, след две минути вече да си се увила с одеялото.
Момичето знаеше, че госпожа Тарнли може здравата да удря и че рядко заплашва напразно, затова без да откъсва поглед от нея, тя взе парчето хляб, направи бърз поклон, който остана незабелязан от старата жена, и изчезна уплашено през вратата на кухнята.
След малко, вдигнала свещта над главата си, старата жена наистина надникна, както беше заплашила. Лили Доджър лежеше сгушена и се преструваше на заспала, макар че този подвиг във времето бе невъзможен, и се боеше, че туптенето на сърцето й — понеже тя ужасно се страхуваше от госпожа Тарнли — може да бъде чуто от строгата слушателка.
Само че старицата отново излезе и за огромно облекчение на момичето не се случи нищо повече.
Лили Доджър лежеше будна, защото страхът е бдителен, а освен това знаеше, че нравът на госпожа Тарнли освен, че е своеволен, е и жесток.
През вратата чуваше неспирното грачене на гласа на старата жена, докато тя ругаеше и сумтеше самотно, щурайки се напред-назад из кухнята. Момичето лежеше будно, слушаше разсеяно в тъмното и наблюдаваше единственото светло петно на варосаната стена в долната част на леглото си, образувано от светлината на свещта на госпожа Тарнли, влизаща през ключалката. Петното потрепваше и се плъзгаше ту насам, ту натам, ту нагоре, ту надолу, като малка пеперуда в градина, безмълвно очертаваше движението на старата жена и онагледяваше потропването на старите й тромави обувки.
След малко вратата отново се отвори и старата жена влезе, оставила свещта на тоалетката навън.
Госпожа Тарнли се поослуша, но можете да бъдете сигурни, че Лили Доджър лежеше съвсем неподвижно. След това старата жена попита с дрезгав шепот:
— Будна ли си? — и се ослуша. — Будна ли си, момиче? — отново попита тя и когато не получи отговор, се приближи да леглото, уж да оправи завивката, а всъщност, за да се ослуша.
Постоя мълчаливо до леглото известно време, след това бързо се оттегли и затвори вратата.
После Лили Доджър я чу да прави някакви приготовления в кухнята, да се движи и, както правилно допусна, да затиска с масата вратата на стаята й.
След това бялата пеперуда изненадващо се стрелна по страничната стена, не се задържа повече по затъмнените стени на стаята на Лили Доджър и старата госпожа Тарнли напусна кухнята заедно със свещта си.
Момичето изпита любопитство, стана и надникна, при което установи, че вратата й, която се отваряше навън, е подпряна с грубовата кухненска масичка.
През ключалката видя и това, че Милдред не е угасила огъня. Тъкмо обратното, беше го наклала и разпалила и върху него вреше чайник.
Лили не вярваше, че госпожа Тарнли очаква връщането на господаря си, защото през деня й бе казала, че той ще се върне на следващата вечер. Момичето бе убедено, че госпожа Тарнли очаква някой друг и крие този факт с ревностна потайност.
Отново се върна в леглото и учудено очакваше да чуе шума от завръщането й. Очакваше и малкото светло петно на варосаната стена, но това треперливо доказателство за присъствието на свещта на госпожа Тарнли не се появи отново, преди измореното момиче да заспи.
Събуди се по-късно от донякъде шумното завръщане на госпожа Тарнли. Тя сърдито си мърмореше нещо, разпалваше огъня и хвърляше ръжена и другите железни инструменти с яростно раздразнение.
Момичето се обърна и въпреки шумния монолог на Милдред, отново заспа.
Събуди се отново — сигурно се бе стреснала от някакъв шум в кухнята. Малката бяла светлинка играеше неистово по стената под леглото й, а госпожа Тарнли говореше гладко и приглушено. След това настана тишина, в която старият холандски часовник удари един часа.
Очите на Лили Доджър вече бяха широко отворени, а ушите й — наострени. Не чу някой да отговаря на старата жена, която след минутка продължи да говори, но сега вече внимаваше да не вдига шум, който може да избегне — говореше тихо и когато се движеше из кухнята, пристъпваше предпазливо и съвсем леко преместваше, каквото се наложи. Като цяло в момента точно толкова се стараеше да не пречи, колкото преди нехаеше за това.