Лили Доджър отново се измъкна от леглото и надникна през ключалката. Само че не можа да види нито госпожа Тарнли, нито събеседника й, ако изобщо имаше такъв.
Старата Милдред не спираше да говори — не изпълняваше ръмжащия си и накъсан монолог, а спокойно излагаше някакъв дълъг разказ. Това жужене от време на време бе прекъсвано от тихото потропване на чашата за чай или от подрънкването на лъжичка.
Ако госпожа Тарнли пиеше чай сама по това време на нощта и си говореше на глас, тя правеше нещо, което не бе правила дотогава, помисли си любопитното момиче. Сигурно полудяваше. Нечие прокашляне обаче я накара да се откаже от това тревожно предположение. Не беше госпожа Тарнли, която прекъсна разказа си. Това прокашляне несъмнено беше по-различно и старата Милдред спомена по-ясно за някакво лекарство против кашлица, което препоръчвала.
След това се чу и отговора на странен и провлечен глас. Момичето не можа да чуе думите, но вече нямаше никакво съмнение, че в кухнята има непознат човек.
Лили Доджър беше доста уплашена — все още не знаеше защо и слушаше, неспособна да направи никакво предположение. Беше ясно, че човекът, който се радваше на гостоприемството на старата Милдред, не е нито господарят й, нито господарката, нито Дулчибела Крейн.
Лили слушаше и се питаше, и разсъждаваше, докато сънят отново не я повали и тя напълно забрави разговора, кухнята и чая на Милдред Тарнли, и се отдаде на собствените си приключения в страната на сънищата.
ГЛАВА 26
ДАМАТА ПИЕ ЧАЙ
— Страданието ви е ужасно, госпожо — каза Милдред Тарнли. — Още ли ви болят зъбите?
— Не беше зъбобол, а нещо по-лошо — мрачно отвърна непознатата, която със затворени очи и облегнала глава на ръката си, явно се бе настанила, за да си подремне в голямото кресло.
— По-лошо от зъбобол ли! Това е лошо. Сигурно болки в ушите? — попита госпожа Тарнли с жалка загриженост, макар че надали даваше и пет пари, ако гостенката й паднеше от скалата в долината на Каруел и си счупи врата сред камъните в потока.
— Болка в лицето, казва се тик — отвърна дамата със затворени очи и с провлечен и безжизнен глас.
— Тик ли? По дяволите! Никога не съм чувала за подобно нещо, понеже не е някое насекомо, което напада добитъка. Сигурно е неприятно — предположи госпожа Тарнли.
— Може и ти да получиш някой ден — каза дамата, която говореше тихо и предпазливо, но гладко макар и с чуждестранен акцент. — Когато остаряваме, костите и нервите ни не остават млади. Ти имаш ревматизъм, аз си имам своя тик — болката в устата и в бузата, — което е много по-лошо, както ще установиш, ако лично го изпиташ, а това е напълно възможно да се случи. Чаят ти е хубав — след пътуване чаят много освежава. Не мога да живея без обичайната си чаша чай, макар че не е полезно за тика ми. Така че, ха, ха, ха — ето го чая, вече е в бузата ми. Ох! Е, бъди така добра да ми дадеш чантата.
Милдред се огледа наоколо и видя една малка плюшена чанта, чадър и чантичка за аксесоари.
— Виждам тук една зелена чанта, госпожо.
— Плюшена ли?
— Да, госпожо.
— Дай ми я. Да, ето ми го биберона и кутийката. Дамата порови в чантата и извади нещо много подобно на глинена лула и малка квадратна кутийка.
— Тютюн! — възкликна госпожа Тарнли.
Непознатата прекъсна възклицанието й, без да преустановява приготовленията си.
— Тютюн ли? Не, нещо много по-хубаво. Да не се боиш, че госпожа Хари Феърфийлд може да го помирише? Не, не ми се иска да нарушавам съня й. Тук съм дошла доста потайно и не искам да се разкривам! Ох, ох, ох!
Беше поредният пристъп.
— Тъжна работа, госпожо — отбеляза Милдред. — Вече по-добре ли сте?
— Сложи едно столче под краката ми. Така, така, така е чудесно. Сега запали тази клечка и я поднеси към лулата. Така ще ми мине.
Съгласно инструкциите й Милдред Тарнли, която се изкушаваше да направи някаква критика, но вероятно тайничко се боеше от високата и едра жена, издала тези нареждания, се зае да ги изпълнява.
— В крайна сметка димът почти не се усеща — каза госпожа Тарнли одобрително след малко.
— От колко време е женен Хари? — попита пушачката след поредната пауза.
— Няма как да знам, но господарят Чарлс им даде къщата под наем.