В какво небрано лозе щяха да се окажат Чарлс Феърфийлд и фрау, ако се бяха озовали един срещу друг сред пътниците тази вечер! Положението нямаше да е по-добро и ако холандката се бе забавила в кухнята достатъчно дълго, за да може Чарлс да се прибере и да я изненада. Тази мисъл спохождаше Милдред неведнъж и предизвикваше у нея ужасна паника. Само че тя се боеше да изпрати бързичко гостенката в стаята й, защото съзнанието на тази жена гъмжеше от подозрения, които щяха да се развихрят само от един погрешен ход.
„Бог ни е направил господари над животните в полето, така рече миналата неделя в проповедта си отец Уайнярд, само че нямаме право да ги убиваме, нито да ги нараняваме, освен за храна и при самозащита. А добрият пастор Бакълс, който бе добър за двамина, каза същите думи, ясно си спомням. После много съм мислила над тях — да бъдем милостиви към животните, защото и те са създадени от нашия Творец. Значи милостивият човек е милостив към звяра, нали така?“
Госпожа Тарнли рязко прекъсна мислите си, за да се справи с крехките ребра на котката, пъхнала глава в една тенджера — удари я с дървена лъжица, която издаде глух звук и крадлата се изви на дъга.
„Милостиви, разбира се, освен когато животните не вършат пакости. Само че ако са опасни, вредни и зли, имаме правото да ги убиваме. А има ли по-опасен звяр от един наистина зъл мъж или жена? Да ме пази Бог от грях. Аз съм стара жена, с единия крак в гроба, убийца на убиец. Признавам, така е. Не убивай. Вече няма да убивам няма, дори и ангел да ми заповяда, дори и за купища злато. Обаче винаги съм се питала защо може с чиста съвест да размажеш с камък главата на змия и да удариш с лопатата някоя жаба, обаче трябва да усмириш ръката си и да оставиш превъплътения дявол да върши пъкленото си дело в света, да го трови с лъжите си, да го краде умело и да убива хора, ако има интерес, къде с отрова, къде с вероломство. Бог да помогне на бедната ми глава и да ми прости, ако това е грях, ама не виждам никакъв смисъл в тази работа, нито пък проумявам защо не бива да бъде убита тутакси като плъх или като змия“.
В този момент звънецът прозвуча силно и внезапно, госпожа Тарнли подскочи и се прекръсти. Не беше трудно да се досети откъде я викат, защото освен звънеца на вратата, който беше плътен и мелодичен, в къщата имаше още един звънец, с помощта, на който я призоваваха, и той се намираше в спалнята на младата й господарка.
— А така! Кой да допусне, че ще е будна по това време, че ще стане от леглото и ще хване звънеца. Съмнявам се, че е тя. Никога досега не се е случвало. Достатъчно е, за да уплаши човек до смърт. Бог да ни е на помощ!
Госпожа Тарнли се изпъна като войник, обърната с гръб към огъня, а в ръката си все още стискаше ръжена, с който мушкаше огъня по време на тирадата си.
— Тази нощ направо ще пукна. Всичко се обърка. Младата глупачка се е събудила и е станала, а откакто е в Грейндж, никога не е отваряла очи по това време. Другата пък е в стаята за гости, съвсем близо до нея, и хич не мигва. Остава и господарят Чарлс да се прибере сега и да започне да думка по вратата и да вика. Как да не ругае човек, цялата съм се разтреперила и хич не знам как ще свърши цялата работа.
Госпожа Тарнли неволно нарами ръжена, все едно очаква нападение на крадци, и смътно се запита как да опази мира в къщата, ако пристигне и Чарлс, както си бе представила.
Звънецът отново звънна.
— Имай малко търпение, де!
Тя спря на вратата на кухнята със свещ в ръка и се заслуша с напрегнато и уплашено изражение. Запита се дали пък Алис не се е стреснала от някакъв въображаем ужас в стаята си.
— Онази дебела стара глупачка Дулчибела е в съседната стая, защо не повика нея?
Все пак накрая госпожа Тарнли се качи горе и чу Алис да се провиква високо в коридора:
— Госпожо Тарнли! Вие ли сте, госпожо Тарнли?
— Да, аз съм. Аз съм, госпожо. Стори ми се, че ви чух да звъните, и едва си навлякох дрехите. Нещо необичайно ли се случва, или ще искате нещо от стара жена като мен?
— О, госпожо Тарнли, моля да ме извините… Простете, не исках да ви безпокоя, само че чух шум и си помислих, че може би Чарлс се е върнал.
— Не, госпожо, не се е върнал, няма и следа от него. Нали ми казахте, госпожо, че ви пише, че това е малко вероятно?
— Така е, Милдред, така е. Но все пак има шанс… съвсем малък… и си помислих, че може би…
— Никакво може би, госпожо. Не се е върнал.
— Дулчибела ми каза, че преди малко й се е счуло, че някой пристига.