— Красиво! — възкликна старата Милдред и за момент отново се запали от предишното си възхищение за префинеността на Лондон и на французите, с която някога тази висока и повехнала красавица бе смайвала усамотения Каруел.
Бледата висока жена се усмихна — почти се засмя с признателна суетност.
— Да, добре се обличах, по-добре от младите повлекани и старите натруфенячки по тези места. Как им се присмивах! Ходех на църква и на надбягванията, за да ги гледам. Е, в Уайвърн пак ще имаме добри времена, старецът не може да живее вечно. Не е Скитащия евреин и почти наближава сто години. А ти ще дойдеш с мен там — това е толкова сигурно, колкото, че Чарлс ми е съпруг, — или пък ще ти дам хубава къщичка и малко земя, и градина, и солидна месечна издръжка, ако предпочиташ да останеш тук. Обичам хората си, а ти ми беше вярна. Никога не съм предавала приятел.
— Вече остарявам и оглупявам, госпожо. Не съм толкова силна, колкото, когато ме наеха. Волята на Милдред винаги е била по-силна от тялото й. Бог да ви поживи, но не. Искам само още две-три годинки кротък живот, които ми се полагат, да си чета Библията и да си живея почтено… Не че някога съм правила нещо, от което да се срамувам… не, не, аз съм честна и разумна, и много почтена, слава Богу, както ще ви кажат от семейството, а и съседите. Няма да отрека обаче, че не е лошо старите ми кости да могат да си отдъхнат малко — каза старата Милдред.
— О, ще имаш тази възможност, ще си отдъхнат костите ти — увери я дамата.
— Ще си починат някой ден в старата църква на Каруел, само че едва ли ще е преди това — каза госпожа Тарнли.
— Не е така, не е така! Чакат те още много години преди това пътуване. Ще доживееш да ме видиш как ставам госпожа Веървийлд от Уайвърн и това няма да е лош ден за теб, стара ми Милдред.
Холандската дама, или старата кримка, както я наричаха преди много време в това откъснато от света кътче, произнесе тези думи провлечено и се прозя дълго и изморено.
— Е, госпожо, вие сте изморена, аз също — каза Милдред малко остро. — А що се отнася до мечтите за спокойствие на този свят, прогоних от главата си тази мисъл преди много години. Малко хубави неща могат да се случат вече на старата Милдред, а още по-малко очаквам и търся, госпожо. А що се отнася до безплатен покрив над главата ми, за парчето земя, за което говорихте, и за издръжка, с която да живея, без да се налага да се трудя, не вярвам някой да има такъв късмет.
— Чуй ме, Милдред — каза непознатата по-строго от преди, — не ми вярваш, защото не се заклевам, така ли? Ето, казвам ти веднъж завинаги, та да разбереш — когато стана господарка на Уайвърн, това ще е щастлив ден за теб. Била съм остра и сурова с онези, с които е трябвало, но никога не забравям приятел. Може би утре или другиден ще се наложи да ми направиш услуга, и ако застанеш зад мен, и аз ще застана зад теб. Трябва само да поискаш, и ще получиш каквото си поискаш.
— Ама и вие, госпожо! Ах! Какви ги говорите само! Вижте, госпожо, аз не познавам света, не знам що за място е. На младини са ми обещавали много хубави дни, но вижте ме сега — стара и изморена, сред тенджерите и тиганите всяка сутрин и вечер и до лакти в сапунена вода всяка събота, ето в това се превърнаха всички хубави обещания към Милдред Тарнли.
— Е, ти нали казваше, че това е дълъг път без завои. Искаш ли чашка от това? — попита тя и подпря шишето с бренди на масата до себе си, здраво стиснала гърлото му.
— Не и бренди, госпожо, нищичко.
— Какво? Не пиеш бренди ли? Глупости, момиче, глупости!
— Не, госпожо, наистина. Никога не пия такива неща. Само чаша бира, след като измия съдовете. Само че не мога да пия заради главоболието си.
— Само веднъж, хайде — настоя старата кримка.
— Не, благодаря ви, госпожо. Не кусвам такова нещо.
— Ама че си магаре! Няма да приемеш чашка със стар приятел след толкова много години. Хайде, Милдред, къде е чашата?
— Чашата е тук, но нито капка за мен, госпожо, моля ви. Няма да кусна такова нещо, моля ви.
— Сигурно не искаш да приемеш от мен. Но ако се опитваш да ме убедиш, че никога не пиеш, няма да ти повярвам — каза холандката, по-раздразнено, отколкото би било естествено при отказ от страна на Милдред да пие в знак на приятелството им. Може би имаше конкретни причини да накара старата Милдред тази нощ да стане откровена, мила и доверчива.
— Не лъжа — заяви Милдред.
— Така ли? — попита дъртата вещица, изви веждите на незрящите си очи и стисна устни в грозна подигравателна гримаса.
Госпожа Тарнли изгледа с мрачна проницателност тази многозначителна маска, като се опита да разгадае точния й смисъл. Почувства се много неудобно.
По лицето на сляпата жена се разля широка усмивка. Тя сви рамене, поклати глава и се засмя. Милдред не знаеше как точно да разбира това.