— Само че ако си излъгала дори мен — провлече жената, — какво значение има, стига да обещаеш да не ме лъжеш повече? Така че хайде да си стиснем ръцете. Къде е ръката ти?
Продължи да мърда голямата си ръка, обърната с дланта нагоре, а пръстите й шаваха във въздуха като пипалата на рак, легнал на гръб.
— Дай ми… дай ми… дай ми ръката си — нареди тя.
— Това не е за хора като мен — отвърна Милдред мрачно и официално.
— По-добре се дръж приятелски. Хайде, дай ми ръката си.
— Не искам да ви развалям удоволствието, госпожо — отговори старата прислужница и пъхна пръстите си в обърнатата нагоре длан на холандката, която ги стисна с енергична дружелюбност и ги задържа здраво.
— Харесваш ми, Тарнли. Понякога сме си разменяли остри думи, но не сме се мразели. Ще направя, каквото ти обещах. Никога не съм предавала приятел, сама ще се убедиш, ако ми бъдеш приятелка, а защо и заради кого може да не ми бъдеш? Хайде, не сме глупачки.
— Вече не ми е време да се карам с никого, отдавна минах шейсетте и искам само спокойствие, спокойствие, госпожо.
— Да, спокойствие и удобство. Ще имаш и двете, Милдред Тарнли, ако не се караш с хората, които биха се държали мило с теб, ако им позволиш. Да, наистина, които биха се държали добре, много добре, ако им позволиш. Не, не дърпай ръката си. Не те виждам и понякога е много нелепо да чуваш само нечий глас. Щом не мога да те виждам, нека те почувствам, момиче, нека те подържа — да те подържа здраво, докато разбера каква е уговорката ни.
Този път тя стисна ръката на Милдред Тарнли между своите, галеше я и я мачкаше, както би направил селски любовник преди петдесет години в мъчителното очакване на отговор на паметния въпрос.
— Не знам какво искате да кажа, госпожо, не разбирам повече от тази чиния тук. Малко добрина е останала вече у Милдред Тарнли, а й на тези години вече почти не съм способна да помогна на някого или да му навредя независимо дали е важен или незначителен човек.
— Искам да ми бъдеш приятелка, това е всичко. Не искам нищо повече, а общо взето това не е бог знае какво. Разбира се, нямам предвид само да си говорим откровено. Това е само вежливост, а вежливостта е нещо много хубаво, много приятно като ветрилото на една дама или като любимото й кученце, но не струва много при истинска атака, не е нещо, с което можеш да пребориш вълк. Хайде, стара Милдред, Милдред Тарнли, добра ми Милдред, може ли да бъда сигурна в теб, съвсем сигурна?
— Сигурна и уверена, госпожо, ще ви служа искрено.
— Ще ми служиш искрено! Да, разбира се, но за какво друго можем да се сетим? Помня, че харесваше да имаш на бонето си хубава панделка. Имам две съвсем нови панделки. Донесох ги от Лондон, сатенени панделки едната е лилава, сигурна съм, че ще ти харесат и че ще изпиеш една чашка, за да ми доставиш удоволствие.
— Благодаря ви за панделките, госпожо, няма да ги откажа. Обаче няма да пия нищо, госпожо, благодаря ви.
— Както искаш. Налей ми малко. Има чаша, нали?
— Да, госпожо. Колко да ви налея?
— Половин чаша. Милата ми тя! Скъперническа половин чаша — продължи жената и бръкна с пръст, за да измери количеството. — Сипи ми още, помниш ли колко път съм изминала днес. Пушиш ли, Милдред?
— Да пуша ли, госпожо? Не, не мирише на тютюн, нали? — попита Милдред, която винаги бе подозирала Том, че пуши тайно в бърлогата си под стълбите.
— Не, не мирише. Обаче аз понякога изпушвам по една щипка тютюн. Лекарите казват, че трябва. Понякога пуша и по малко опиум, стига да ми се прииска. Можеш да изпушиш една лула тютюн, момиче, не се срамувай. Е?
— Не, фрау! Не, госпожо, благодаря ви.
— Фрау! — повтори холандката с подигравателен и смразяващ смях, който осведоми Милдред за грешката й. Само че дамата не искаше кавга. — Как се обличаш в неделя за църква?
— Ами имам една вече стара рокля. Получих плата, ако си спомняте, когато вие бяхте тук, много отдавна, обаче я уших много по-късно. Много е изискана, всички го признават. Шоколадова на цвят, британски кашмир. Старата госпожа Хартълпул, вдовицата на пастора, ми направи комплимент, преди да си отиде. Оттогава си я пазя, цялата в пипер и в камфор, в сандък под леглото, и изглеждаше като нова, когато я дадох на госпожица Мадокс, за да се издокара. Направо се ококори — беше преди седем години, — когато й казах колко е стара.
— Разцветът! Да, мисля, че си спомням онзи шоколадов плат. Не, не може да е той — отпреди цели двайсет години! Погледни в сандъка ми, ето ти ключа. Ще видиш две книги със зелени кожени подвързии и със златни букви. Можеш ли да четеш? Ще ти направя подарък.