— Мога да чета, госпожо, но едва имам време да чета Библията си.
— Библията е хубава книга, но тази е по-добра — каза дамата и отново се изкиска. Само че няма да ти подаря книга. Намери книгите — зелено и златно, само две са в сандъка. На гръбчето пише I и V, четири, четвърти том. Почти нищо друго не ме развлича. Получавам новини и от съседите, ама не ги харесвам. То кой би ги харесал? Лоши хора, мразят се един друг. Светът няма да стане по-лош, ако ги избесят всичките. Мен пък ме мразят, понеже съм дама, затова не плача, когато бебето се разболее от круп, нито пък ми се къса сърцето, когато бащата се появи в „Газет“. Намери ли я? Там е, под ръката ти. Те също няма да си изплачат очите за мен, така че виждам смешната страна на премеждията им, Бог да ги благослови.
— Това ли е, госпожо?
— В сандъка има две книги. Тази има ли на гръбчето I и V?
— Т, О, М, I, V — прочете Милдред, която трескаво се ослушваше за шумове, издаващи пристигането на Чарлс Феърфийлд.
— Тази е. Тази книга трябва да прочетеш. Взех нея и всички останали, а също и една френска книга, от библиотеката в Хокстън. Карам Моли Джинкс — малката, мръсна и умряла от глад камериерка — да ми чете по два часа дневно. На нея доста й допада. Ти как си с очите?
— Мога да прочета наведнъж дванайсет-тринайсет стиха с очилата, но не повече.
— Ами вземи си тогава очилата. Това е „Списание за мода и етикет“ и е пълно със снимки. Отгърни.
— О, госпожо, много е красиво, ама какво да го правя?
— Потърси яркочервеното манто от gros de Naples някъде към двайсет и девета страница и после ще ти покажа снимката. Побързай — имам го от четири години, ама е много хубаво… само дето съм малко напълняла и вече не ми става. Прочети статията и ще разбереш как ще те издокарам.
Дамата наведе глава, сключи вежди и заслуша унесено, докато старата Милдред, подпомагана или поправяна на всяка втора дума от сляпата си покровителка, сричаше и се запъваше по време на четенето в дует.
— Манто — каза Милдред.
— Продължавай — подкани я дамата, която знаеше това и останалите описания в любимото си списание почти наизуст, поведе енергично възрастната си събеседница и двете заедно прочетоха:
— Манто от яркочервен gros de Naples с прилепнал корсаж и с голяма кръгла пелерина, която се замята отпред. Ръкавът е много широк в горната част на ръката. В долната част е умерено бухнал. На три места е пристегнат с ленти и завършва с широка лента на китката. Пелерината и лентите на ръкавите са обточени със сатен, а в предната част на полата три сатенени rouleaus са подредени en tablier. Бонето е от оризова слама, островърхо и под периферията от дясната страна е украсено с възел от златиста панделка. Върхът също е украсен със златиста панделка и с перпендикулярно поставена люлякова клонка. Боти от черен gros de Naples с връх от черна ярешка кожа.
На това място двете си поеха въздух, Милдред Тарнли замълча за момент и си помисли колко по-изискано от нея се бе обличала майка й и какви хубави стари дрехи й изпращаше от време на време госпожа Феърфийлд от Уайвърн. За миг на лицето и в цялото поведение на госпожа Тарнли се прояви някакво достойнство, известна женска суета.
— Разбира се, нямам шапката от оризова слама с ролцето от златиста панделка, нямам и черните боти износиха се много отдавна. Но описанието звучи най-добре цялото, затова сърце не ми даде да те спра, а и ти самата не искаше да спрем преди края. Разгледай снимките, лесно ще ги намериш. Ще пиша и ще им наредя да изпратят мантото тук с дневната пощенска карета. Ще пристигне за неделя. Харесва ли ти?
— Боя се, че е твърде изискано за мен — отвърна Милдред и се усмихна пряко волята си с мрачно вълнение. — Навремето горката ми майка се обличаше доста изискано, а и мен обличаше хубаво, когато бях малка. Ала откакто в Каруел Грейндж вече не идват дами, тук стана доста скучно. Едва си изкарваме прехраната и не мислим много за красиви дрехи. Малко красиви рокли ще видиш тук освен в неделя. Не за друго, но би било от полза за семейството, ако старата Милдред Тарнли, която хората познават като икономката на Каруел Грейндж, не е толкова бедна и раздърпана. На мен дори път не ми правят, а майките им се покланяха на моята в църквата и на пазара, идваха в Грейндж адски смирено, когато в Каруел имаше пари, а аз, колкото и да бях млада, струвах повече от най-хубавите, много повече.
— Пия за твое здраве, Милдред. И понеже не искаш да ми правиш компания, ще го направя сама.
— Благодаря ви, госпожо.
— А, добре ми дойде. Изморена съм до смърт, Милдред.
— Аз също, госпожо. Да ви помогна ли да се приготвите за лягане?
— След малко. Подай ми ръката си отново, мила. Хайде, хайде, да, хванах те. Сега сме по-близки, нали? Така ми се струва. Но нищожното благоразположение, което проявявам към теб сега, е нищо в сравнение с онова, което съм намислила за теб, когато отида в Уайвърн. — Дамата подсили уверенията си с клетва и стисна коравата и мургава ръка на Милдред много силно. — А ти ще бъдеш добра с мен, Милдред, когато го поискам от теб. А аз ще го поискам, така да знаеш, няма да забравя. Ще ти докажа колко ти вярвам, защото ще се оставя в ръцете ти. — С тези думи тя разтърси ръката й още по-силно. Изражението и поведението й се промениха и за няколко минути холандката изглеждаше ужасно изплашена. — Не те виня, Милдред, но това не бива да продължава, не бива.