Милдред по свой начин също изглеждаше объркана и уплашена от тези странни думи. Силно изви устата си на една страна, сключи вежди и впери поглед в гостенката.
— Някои неща не могат да бъдат поправени, а други могат — заяви тя пророчески след кратка пауза. — Най-добре да не се бъркаме, понеже сме незначителни и само прах. Бог е над всичко.
— Бог е над всичко, защо не — повтори разсеяно дъртата вещица и изведнъж се изпъна и ужасено потрепери: — Хвани ме, прегърни ме, бързо!
— Пристъп ли? Бог да ни е на помощ — възкликна Тарнли и я обгърна със слабите си ръце.
Дамата не отвърна нищо, а стисна силно китката й и известно време остана така, като трепереше и се олюляваше.
— Най-сетне се размина — каза тя — малко… Намести ме на стола.
Въздъхна силно и разтърсващо един-два пъти, помоли за вода и за сода за хляб и истерията отмина. След това я налегна умора и отговаряше немощно и едносрично на неудобните въпроси на старата госпожа Тарнли.
— Вече ще си лягам — оповести тя най-сетне сънливо и с няколко тежки въздишки. Изглеждаше толкова зле, че на старата Милдред повече от всякога й се прииска гостенката да се бе върнала в Хокстън.
— Помогни ми да си легна… Дай да се облегна, за да се съблека — мрънкаше дамата.
Най-сетне си легна и силно изстена.
„Какво ще я правя сега?“ — помисли си госпожа Тарнли, която се колебаеше дали е безопасно да я оставя сама в това състояние. Болната обаче я успокои:
— Приближи си ухото — прошепна тя, — по-близо, по-близо. Не е нужно да оставаш повече… само още нещо… Шкафът с дългата редица кукички и трите лавици между нейната стая и моята… спомням си го, нали не е отворен? Не искам тя да ме намери тук.
— Не, госпожо, не е отворен. Вратичките останаха под тапетите между вашата стая и нейната, когато ремонтирахме помещенията, както ви казах.
Старата кримка въздъхна и прошепна:
— Много ме боли главата… не вдигай шум, скъпа… не мести подноса, не пипай нищо… Остави ме сама, ще спя до единайсет утре сутринта. Излез тихо и не вдигай шум — тихо изстена едрата жена, — защото спя леко като птичка, дори игла да падне, се събуждам, мишка да се размърда, ще се събудя… Ох!… Ох!… Ох!… Това е всичко.
Доволна, че я пуснаха толкова лесно, Милдред Тарнли тихо й пожела лека нощ и остави върху масичката до леглото кошничката с амонячната сол и с всички други успокоителни. Съвсем тихо излезе от стаята на пръсти, изчака за момент, за да си проясни мислите и да се увери напълно, че холандката, от която много се страхуваха и която много мразеха, няма да мръдне от спалнята си в Каруел Грейндж.
ГЛАВА 31
НОВИНИ ОТ КРЕСЛИ КОМЪН
Доста голяма бъркотия цареше в главата на старата Милдред, докато стоеше пред вратата в прохода. Онази стара кримка епилептичката, яркочервеното манто, Том, изпратен със задача в Кресли Комън — дали вече се бе върнал?, — Чарлс Феърфийлд, който може би вече бе в къщата, и горката му глупава млада съпруга в стаята си по средата, превърнала се съвсем неволно в причина за всички тези маневри и тайни заговори. Доста конци дърпаше Милдред в момента. Дали щеше да успее да се справи с всички и да продължи представлението?
В момента се ослушваше и се питаше дали господарят Чарлс е пристигнал, питаше се дали младата дама спи и най-вече се питаше как бе могла да се прояви като такава глупачка, че да се набърка в работите на други хора. Какво я засягаше, ако за всички тях бе дошъл краят на света? Ако Милдред се печеше на огъня, никой от тях, нито един, нямаше да прекоси двора и да я свали от шиша. Да, така е, нямаше да си мръднат пръста.
Милдред се притесняваше за много неща. Освен всичко друго какво означаваха пророческите речи на холандката, от които ставаше ясно, че тя май поназнайва как всъщност стоят нещата.
Милдред Тарнли слезе долу, все още съвсем тихо, защото не искаше да рискува да събуди Алис, и отново спря в основата на втората поредица стълби.