— Сляпа е — потвърди Милдред, — като тази стена. Продължавай.
— Сетне ми каза: лека нощ, Том, връщай се вкъщи. Пожелах му на добър път и тръгнах обратно, но след малко хвърлих поглед през рамо и видях, че още стои на същото място, неподвижен като крайпътния камък, и сигурно мисли.
— Това ли е всичко? — попита Милдред.
— Всичко.
— Вкарай животното съвсем тихо, Том, освен, ако не искаш да го оставиш навън тази нощ, и да не си посмял да тропаш по пода и да дрънчиш със сбруите. Тази има уши като на заек и сигурно ще задава въпроси. Като приключиш в обора, влез оттук и аз ще те пусна тихичко. Вътре само ще шепнеш. Гласът ти е груб, а нейните уши са остри като игли.
Том й кимна леко и й намигна изразително, слезе от мулето и го поведе по тревата към обора, а в същото време старата Милдред влезе тихо през другия вход и зачака в кухнята появяването на Том.
Седеше пред огъня притеснена и леко извърнала очи към прозорците. Колко малко е човешкото тяло, а каква гигантска морална сфера се върти около този малък център! Тази сляпа жена лежеше неподвижна като труп на дългото шест фута легло в отдалечената стая. Но страховитото излъчване от нейната сфера обгръщаше и госпожа Тарнли, където и да отидеше, и стигаше чак до пътя, по който Чарлс Феърфийлд трябваше да мине тази нощ. Милдред Тарнли съзираше навън с ужас и безпокойство, които не й даваха мира.
Том влезе в двора, Милдред се приближи до вратата и я отвори, преди той да постави ръка върху резето.
— Свали тези огромни обувки и нито дума повече, никакъв шум. Пъхай се в леглото и кротувай като мишка — нареди госпожа Тарнли със строг шепот и разтърси рамото му.
— Дай ми една халба бира, госпожо Тарнли, и комат хляб. И резен сирене няма да откажа. Малко съм гладен. Ако не ми дадеш, може да изпуша една лула, че така не мога да заспя.
— Ще ти дам бира и малко хляб и сирене. Затвори ли вратата на двора?
— Не — отвърна Том.
— Добре, няма нищо, аз ще я затворя — спря го Милдред. — Върви право в стаята си, ето ти фенер. А сега влизай и нито звук. Дай ми лулата си, да не усмърдиш къщата с гадния си тютюн.
Така Том бързо бе изпратен в леглото.
А Милдред отново седна пред огъня в кухнята, за да си поотдъхне и понеже бе твърде изморена, за да свали дрехите си.
— Благодаря на Бога, задето е толкова милостив, господарят няма да си дойде. Кой може да каже какво щеше да се случи, ако се бе върнал? Сега ако и мастър Хари не се вясва, всичко може би ще е наред, да всичко може да бъде наред. Ох, ох, ох, ще ми се да стане така, че да може старата ми глава да си почине, понеже съм поизморена и от кон, а краката съвсем ме заболяха.
Приз цялото време тя поглеждаше през прозорците на кухнята от неудобния си дъбов стол пред огнището, вдигнала стъпала върху решетката и приближила слабите си крака безопасно близо до огъня. От време на време поклащаше глава, когато поглеждаше към черните очертания на дърветата, извисяващи се мрачно над градинския зид от отсрещната страна на фона на озареното от лунната светлина небе.
ГЛАВА 32
НЕОЧАКВАНО ЗАВРЪЩАНЕ
Въпреки грижите, налегнали Милдред, докато седеше пред огъня и надзърташе през прозореца, умората я надви и главата й клюмна. Но тъй като съзнанието й бе тревожно и позата — неудобна, тя сепнато се събуди от ужасен сън и още сънена отвори очи и зърна същата меланхолична зеленина, осветеното от луната небе и неясните очертания на двора, които гледаше и преди да заспи. Зърна нечие бледо лице, което я наблюдаваше през прозореца. Пръстите тихо почукваха по стъклото.
Старата Милдред примигна и тръсна глава, за да прогони онова, което взе за мъчително видение.