Беше Чарлс Феърфийлд, който стоеше пред прозореца и изглеждаше побеснял и ужасно нещастен.
Милдред се изправи и той я повика. Тя му направи знак към вратата, приближи се и отвори.
— Влезте, сър — покани го тя.
Той държеше в ръка седлото, стремето и оглавника. Влезе в кухнята и ги пусна на плочките на пода. Тя го погледна в лицето, той нея — също. Мълчаха. Не беше работа на Милдред да отваря неприятната тема.
— Ще искате ли нещо?
— Не, няма да ям, благодаря. Сипи ми чаша вода, жаден съм. Изморен съм и… Сами ли сме?
— Да, сър. Не предпочитате ли бира? — попита тя.
— Не, вода. Благодаря — отговори той и отпи голяма глътка.
— Къде е конят, сър? — попита тя, след като метна поглед към седлото на пода.
— В полето… на нивата с тополите… Е?
— Том предаде ли ви съобщението ми, сър? — попита тя и отклони поглед.
— Да. Къде е тя? Спи ли?
— Господарката е в леглото. Сигурно спи.
— Да, да, и е добре. Том ми каза. А къде е… Изпрати ми вест, че е пристигнал някой. Знам кого имаш предвид. Тя къде е?
— В предната спалня… в предишната стая… до вратата на антрето, нали се сещате… Легна си и спи, надявам се. Но най-добре да не вдигаме шум, някои хора спят съвсем леко, нали знаете?
— Късно е — каза той и извади часовника си, но забрави да го погледне. — Сигурно е пристигнала днес… да, пристигнала е тази вечер… и е изморена или поне би трябвало да бъде… пътуването е дълго.
Приближи се към прозореца и тласкан от инстинкта, който ни завладява на тъмно, погледна към светлината, над сумрачните дървета, към тънките сияйни облаци, набраздили небето.
— И аз съм много изморена, господарю Чарлс. Сигурно се досещате каква нощ прекарах. Почти бях заспала, когато се приближихте към прозореца. Том каза, че няма да се връщате. Добре че вратата към двора не беше заключена — още пет минути и щях да я заключа.
— Нямаше да има голямо значение, Милдред.
— Сигурно щяхте да се покатерите и да влезете през прозореца.
— Не, щях да продължа нататък. Дори перце може да ме отблъсне от тази врата.
— Накъде да продължите? — попита тя.
— Накъдето и да е, към долчинката. Изморена си, Милдред, аз също.
— Трябва добре да се наспите, господарю.
— Нуждая се от дълъг сън. Капнал съм. Както стоят нещата, бях решил да продължа нататък и да не ви създавам повече неприятности.
— Да продължите… Ама че глупости, господин Чарлс. Още не се е стигнало дотам… да отстъпите къщата си на такава като нея.
— Ще ми се да бях умрял, Милдред. Не знам дали добър или лош ангел ме накара да дойда. Щеше да е по-лесно, ако бях продължил по пътя си и бях скочил от скалата в дъното на долчинката.
— Стига с тези глупости! — скастри го Милдред. — Въвлякохте горката млада жена в съмнителна игра и трябва да останете до нея, Чарлс. Вие не сте страхливец и няма да я изоставите. Освен това горкото същество чака бебе, така че нямате право да се срамите, ако в гърдите ви бие сърце на мъж. Не знам как е по закон, ама Бог ще ви съди, ако я изоставите сега.
Госпожа Тарнли бе вирнала високо глава и изглеждаше много строга, поставила ръка върху рамото на „господаря Чарлс“, докато го разтърсваше, за да го събуди от мъртвешкия му унес.
— Няма, стара ми Тарнли — каза той най-сетне. — Права си, горката малка Алис, милата и обичлива Алис!
Внезапно той отново се извърна към прозореца и изведнъж мълчаливо зарони изтерзани сълзи.
Старата Тарнли го наблюдаваше строго с кос поглед. Съмнявам се, че изпитваше съжаление към него, защото изобщо не обичаше да се размеква и нямаше представа какво означава този рев.
— Казах, че не знам как е по закон и откъде бих могла — поде тя. — Но знам, че ако според вас наистина бяхте женен за жената, която пристигна тук тази вечер, сърцето нямаше да ви позволи да постъпите като негодник с горкото глупаво създание горе и да я направите своя съпруга.
— Никога, никога, кълна се в небето! Аз съм толкова съпруг на тази нещастна жена, колкото съм женен и за вас.
— Милдред има глава на раменете си и не се е женила. От брака рядко произлиза нещо друго освен сълзи и бръчки, а понякога глад и беднотия. Но брак трябва да се сключва, така пише в Библията, така е било и когато Ной е влязъл в ковчега, така ще бъде и в деня на Страшния съд.
— Да — съгласи се Чарлс Феърфийлд разсеяно. — Разбира се, тази нещастна жена не се придържа към никакви твърдения, просто си е наумила да ни тормози, за да постигне целта си. Няма значение какво казва, това никога не ме е изненадвало. Винаги съм знаел, че ако оживее, някой ден ще ми създава неприятности. Но това е всичко — просто неприятности. Няма никакъв шанс да успее никакъв. Тя го знае и аз го знам. Измъчва ме само това, че хората, които са наясно с всичко не по-зле от мен, и хората, които би трябвало да ми съчувстват, говорят така, все едно сега се съмняват в нещата.