— Не съм казала това, господарю Чарлс — каза Милдред.
— Нямах предвид теб, а съвсем друг човек. Ужасно съм нещастен. Всичко това не можеше да се случи в по-неподходящ момент.
— Сигурна съм, че не съм казвала подобно нещо. Винаги съм била на едно мнение за нея — зло и хлевоусто чудовище.
— Не говори така за нея — разпалено каза Чарлс. Каквато и да е, тя страда и бе жестоко използвана, а вината за това е моя. Не съм го искал, но за всичко съм виновен аз.
Госпожа Тарнли се подсмихна, но не каза нищо. Настъпи мълчание.
— Знам, че ми мислиш доброто — каза той с друг тон.
— Имайте милост към себе си. Сигурна съм, че така е най-добре в този жесток свят, господин Чарлс. Досега никой не ми е благодарил за добрината.
— Винаги си ми била вярна, Милдред, по свой начин наистина, но винаги си ми била вярна. Ако съдбата ме пощади, ще ти докажа, че умея да бъда признателен. Знаеш в какво положение се намирам сега — не мога да помогна никому, не мога да ти покажа уважението си.
— От нищо не се оплаквам — каза Милдред.
— Идвал ли е брат ми, Милдред? — попита той.
— Не.
— Някакви писма за мен?
— Нищо, сър.
— Човек никога не получава помощ, когато се нуждае от нея — горчиво въздъхна господарят. — Едва ли някой е бил притискан толкова плътно до стената, едва ли някой е бил толкова близо до лудостта. Много съм признателен, че има с кого да поговоря, Милдред — със стар приятел. Не знам какво да правя… нищо не мога да реша и ако ти не беше до мен сега, сигурно щях да откача. Трябва да те питам за много неща. Казваш, че дамата от известно време е в стаята си. А говори ли високо, беше ли ядосана, вдигна ли шум?
— Не, господине.
— Кой я видя?
— Само аз, господине, и човекът, който я докара.
— Слава Богу. Тя знае ли за моята… Чу ли господарката ти в къщата?
— Казах й, че това е съпругата на господаря Хари, да ми прости Бог. Че сега той живее тук постоянно, а вие почти не идвате, само за по няколко часа.
— Много добре. Тя повярва ли?
— Всяка дума, доколкото разбрах. Наговорих й доста лъжи.
— Така, така. Какво още?
— Началото на греха е като прииждаща вода. Скоро ще отвори за себе си огромна пролука и ще потопи всичко останало.
— Да…, ами…, ами… наистина ли смяташ, че е повярвала на думите ти?
— Да — отговори тя.
— Слава на Бога отново! — възкликна той с дълбока въздишка. — О, Милдред, така ми се иска да знаех как е най-добре да постъпя. Толкова много неща ми се струпаха на главата.
Стори й се, че усети как положената върху нейната ръка потрепва.
— Пийнете си глътка бира, господарю, изморен сте.
— Не, не… не много… Добре ми е така. Как е господарката ти?
— Ами, общо взето доста добре.
— Ще ми се да бе съвсем добре, Милдред. Толкова лош късмет. Само да бе съвсем добре, горкичката, щеше да ми е по-лесно. Само че не смея да я плаша, не смея да й кажа, защото това може да причини смъртта й. О, Милдред, не е ли ужасно?
— Доста е зле, не отричам.
— Не е ли по-добре да поема този риск и да й призная всичко? — попита той.
— Ами риск е, при това голям. Все едно да опрете пистолет в главата й и да я убиете. Моментът е труден за нея, горкото момиче, и опасен също. Освен това помнете, че ако има такъв разговор, ако се стигне до пристъпи на плач и на смях, няма ли старата лисица да чуе всичко, да се намеси и да хвърли масло в огъня. Ако чуе, нищо не може да я спре и тогава Бог да ни е на помощ. Не, ако бях неин съпруг, no-скоро щях да умра, отколкото да й кажа, каквато е.
— Не, разбира се, че не… Не бива да й казвам… Сигурен съм, че си права, Милдред. Ще ми се Хари да беше тук. Понякога се сеща за неща, за които аз не мога. Иска ми се Хари да дойде, все ще измисли нещо. Сигурно ще измисли… Сигурен съм.
— А на мен ми се иска тази жена да се върне там, откъдето е дошла — заяви Милдред, в чието съзнание образът на яркочервеното манто вече избледняваше, защото икономката изобщо не вярваше в искреността на онази жена и мантото й приличаше повече на яркочервена лъжа.
— Недей, Милдред, бъди добра… заради мен… не говори зле за това нещастно същество — каза той този път благо и положи ръка на рамото й. — Радвам се, че си тук, Милдред, много се радвам. Помня те, откакто се помня аз самият. Винаги си била мила с мен, Милдред… все същата, корава като стомана.
Говореше с предизвиканото от нещастието дружелюбие. Когато човек страда, състраданието става безценно, а с копнежа за него се връща и нещо от обичливостта и нежността на детството.