Завинаги твой любящ те брат, скъпи Хари,
Изпита огромно облекчение, когато написа писмата и в главата му се оформиха грубите очертания на някакъв план.
Чарлс Феърфийлд бе крайно изтощен, когато сгъна и адресира писмата. Никое физическо усилие не изморява, колкото страданието от тревогата. Много нощи не бе спал, а бе изпадал в мъчително полусъзнание, когато тревожният поток продължаваше да тече в съзнанието му, а изхабените нерви на издръжливостта оставаха напрегнати. Седна на стола си, поставил до лакътя си свещта с нейната слаба червеникава светлина, с отворени капаци на прозорците отпред и с ширнала се над небето и земята студена лунна светлина.
Докато съзерцаваше гледката, го завладя мъчителен сън, от който после си спомняше само, че е било нещо ужасно.
Мрачен и ужасяващ бе сънят, който го споходи и от който се събуди, скован от страх.
ГЛАВА 34
БУДУВАНЕ
Насън към него бавно се доближи бледо и уплашено лице, което отскочи ужасено и изкрещя. Писъкът му прозвуча ужасяващо дълго, докато фигурата се отдръпваше. Стори му се, че разпознава някого — жив или мъртъв, не можеше да каже — в ужасното бледо лице, студено като мрамор и с огромни очи, вперени в неговите.
Когато се събуди, в ушите му отекваше този звук. Както става, когато човек е крайно изтощен и най-сетне е бил надвит от съня, Чарлс остана буден известно време, преди сетивата и мислите му да се събудят напълно и сънят да отлети окончателно. Чу втори пронизителен писък, после още един и още един. Стори му се, че разпознава гласа на жена си. Уплашен и вече съвсем буден, той изхвърча от стаята към основата на стълбите и после нагоре. В стаята чу шум от стъпки, някой силно разтърси вратата и се разнесе още един продължителен и мъчителен писък.
Над покрива на къщата и от всичките му страни се лееше най-спокойната и блажена светлина. Ярката луна, тъмното небе и множеството звезди правеха нощта подходяща за свети мисли и за нежни и красиви любовни бдения. Не виеше нощен вятър, откъм гъстия бръшлян не се разнасяше никакво шумолене. От прозорците не долиташе друг звук освен пърхането на сивата нощна пеперуда в сенките край рамката на прозореца. Чуваше се как листата капят от дърветата, как се откъсват от клоните и се сипят на земята.
Но дори в тази нежна нощ се движеха опасни и изпълнени с вина образи. Докато малките птички, пъхнали главици под крилете си, спяха, сгушени в листатите си гнезда, бялата сова се носеше безшумно — страховито провидение, раздиращо нощния мрак. Престорено скромната котка се промъкваше тихичко като сивкава сянка, а зелените й очи бяха приковани върху жертвата й. Природата със своята благост и жестокост, със своята възвишеност и низост, прилича на микрокосмоса на човешкото сърце, в което битуват толкова противоположности, където окаяното се бори с героичното и дяволското — с ангелското. В тази спокойна нощ сърцето на Алис бе натежало. Кой може да обясни тези внезапни, безшумни, но ужасни промени на духа, които се изпречват като тънка цветна пелена между нас и заобикалящата ни действителност всички предмети запазват очертанията си, ала губят розовото си сияние и златистата си светлина и внезапно надяват плашещ облик от сивкаво и зеленикаво.
— Дулчибела, да не би той да си пристига? О, Дулчибела, според теб ще се върне ли тази нощ?
— Възможно е, скъпа моя. Защо да не си дойде? Легни, дете, недей да скачаш така от леглото. Никога няма да заспиш, ако непрекъснато се ослушваш и се оглеждаш. Само се въртиш, а колкото повече се разбуждаш, толкова по-дълго няма да можеш да заспиш. Знам го, защото много дълги часове съм лежала будна и съм очаквала горкия Крейн да се върне от пазара у дома с каруцата, много отдавна. Той си имаше недостатъци, кой няма, но беше честен и добродушен човек, дори муха не можеше да убие и груба дума не изричаше, освен може би един или два пъти, но никога сериозно и все когато беше пиян. Пък то, госпожице Али, кой не го прави понякога? Но беше мил и хубав мъж, затова много скърбях, когато смъртта ми го отне — каза Дулчибела и изтри очите си. — Минаха двайсет и седем години от деня на свети Стефан, когато го погребах в църквата на Уайвърн и после се опитах да продължа със скромния му поминък, обаче не успях да изкарам нищо, а когато Бог реши да отнеме и шестгодишната ми дъщеря, се отказах от всичко и отидох да живея в дома на пастора. Но както ви казвах, госпожице, много часове съм седяла будна и съм чакала своя Крейн да се върне у дома. Понякога се отбиваше пътем с някой приятел в „Котката и цигулката“ — само това не харесвах много у горкия мой Крейн. Затова започнах да помагам на майка ви, госпожице, и на горкия ви баща, добрия викарий на Уайвърн — не съм срещала друг човек като него, нито веднъж.