— И аз така мисля, Бог вижда. И аз така се чувствам — отвърна Алис, — и се надявам всичко да се оправи. Сигурна съм, че ще се оправи. О, Дулчибела, аз съм причината за толкова много мъка и горчивина!
Алис замълча с плувнали в сълзи очи, но успя да не се разплаче.
— Все така говорите, но ми се иска да знам къде щяха да са те без вас? Всеки мъж, когато се ожени, има някакви грижи, такава е Божията воля. Ако нямаха грижи, изобщо нямаше да се сещат за Бог. Този кратък наш живот е най-дългият ни път и най-трудното поклонничество. Затова трябва да приемаме спокойно, дори ведро, изпитанията, които Той постави на пътя ни, защото с неговата благословия всичко ще свърши добре.
— Амин — каза Алис с ведра усмивка, но с все още натежало сърце. — Надявам се, добра ми стара Дулчибела. Какво щях да правя без теб? Чакай! Тихо! Какъв е този шум навън? Не, стори ми се, че чух конски копита, но съм се излъгала. Вече е много късно, едва ли ще си дойде тази нощ. Как мислиш, Дулчибела, има ли шанс да си дойде?
— Ами, не, скъпа, стана много късно. Не, не, трябва да прогоним тази мисъл от главите си. Изобщо няма да успеете да поспите, ако все се ослушвате за него. Изпитвала съм това безпокойство, много пъти съм лежала и съм се ослушвала — ту на една страна, ту на друга, докато вените на главата ми не започнат да туптят като часовник, все по-будна с всеки изминал час и все по-голяма глупачка. Той ще се върне у дома по живо, по здраво, нито минута по-рано, колкото и да се ослушвате. Спомняте ли си какво ви повтарях като малка, сама ще се убедите, че е вярно — когато чакаш, времето ти се струва безкрайно.
Алис тихо се засмя.
— Убедена съм, че си права, Дулчибела. Не, няма да се върне тази вечер. Беше просто вероятност, трябваше да се досетя. Но може би утре? Мислиш ли, че може да се върне утре?
— Твърде е вероятно да си дойде утре — денем, може би за закуска, защо не? — отвърна старицата.
— Така ми се струва. Знам, че ми каза може би днес вечерта и съм сигурна, че знае как горката му жена го чака и копнее да го види. Ще прогоня тази мисъл от главата си, както ти ме посъветва. Той трябва да се погрижи за много неща, а освен това ми каза „вероятно“. Пък и ти смяташ, че ще е утре сутринта. Няма да си позволя да се надявам на това, твърде е приятно, няма да мисля за това. Сигурна съм, че скоро ще си дойде. Не искам да те държа повече будна, скъпа ми стара Дулчибела. Каква егоистка съм! Лека нощ.
Двете се целунаха, както правеха още от детството на малката Алис, преди да се разделят за през нощта.
— Лека нощ и Бог да ви благослови. Не бива да се притеснявате. Бог да ви пази, моя скъпа госпожице Алис. Трябва да поспите, че иначе на сутринта ще бъдете много бледа и измъчена и той няма да ви познае, когато си дойде.
След още една целувка и прегръдка двете се разделиха, старата Дулчибела остави свещта на масата на господарката си да гори, както тя бе пожелала, защото самотата я правеше неспокойна, скри се от очите й зад завесата и с последно пожелание за лека нощ и още една благословия затвори вратата.
Има ли такова нещо като пълно и безусловно доверие след брака? Тя не можеше да каже всичко дори на добрата стара Дулчибела. Когато изпрати с усмивка милата си предана и стара приятелка, сърцето й щеше да се пръсне.
Копнееше да се наплаче насаме и сега горкото същество имаше тази възможност и го стори.
И като децата плака, докато заспа.
Един час по-късно старата къща в Грейндж бе притихнала като съседния църковен двор на Каруел. Но едва ли в енорията или в цялата провинция имаше домакинство, чиито обитатели да бяха толкова странно разположени.
Долу в облицованата с дъбова ламперия дневна в креслото си седеше Чарлс Феърфийлд, потънал в съня на изтормозения и изтощен мозък, който в началните си мигове на пълно потапяне прилича на вцепенението на мозъчен удар.
В самотната спалня върху възглавницата лежеше бледото лице на младата му съпруга с още влажни клепки, заспала в тъжната илюзия за неговото отсъствие — и по-добре, защото, ако знаеше всичко, присъствието му нямаше да й се отрази по-добре.
Долу в стаичката си най-сетне заспала лежеше Лили Доджър, все още с глава под завивката, където се бе пъхнала, обзета от паника при мисълта за евентуалното завръщане на непознатата, а ухото й продължаваше да гори от строгото и злобно стискане.
Под наклонената стена на своята бърлога под стълбите, съблякъл единственото си палто и изтегнат по гръб, положил едната си полусвита мазолеста ръка под издължената си глава, а другата — отстрани до тялото си, хъркаше честният Том, понеже нищо не можеше да му се отрази по-добре след голямата халба бира и пътуването до Кресли Комън.