— Какъв е този ключ?
— Ключът за някогашния дълъг килер за покривките.
— И откъде да съм сигурна? — попита жената, въртейки ключа в големите си пръсти и се усмихна, за да подразни госпожа Тарнли.
— Ами можете да сте сигурна, защото Милдред Тарнли ви го казва, а досега не съм ви мамила. Никога не лъжа — заключи тя и внезапно се поизпъчи.
— Знам това. Знам, че си самото въплъщение на истината, доколкото е възможно за човешко същество, но това си има своите ограничения, не можеш да се издигнеш много над земята. Хайде, повдигни ме, ще опитаме ключа. Аз лично ще заключа, със собствените си ръце. Ще повярвам, като видя, а понеже не виждам, нищо не може да се сравни с това да пипна. Не че ни ви вярвам, госпожо Тарнли.
Тя постави ръка на рамото на госпожа Тарнли и когато стигна ъгъла в другия край на леглото, където знаеше, че се намира тайната врата, разкъса тапета с върха на ножицата си на мястото на ключалката (въпреки протестите на Милдред, която й каза, че така съвсем съсипва тапета) и покрай цялата врата, която по този начин се освободи. После напипа с върховете на пръстите си мястото, където се намираше ключалката, проби с ключа хартията, завъртя го и със съвсем лека съпротива отвори леко вратата с грозна гримаса и с кикот към Милдред. След това здраво заключи вратата и каза:
— Сега госпожата може да прави, каквото си иска. Можеш дори да запречиш вратата с масата, за да сме по-сигурни. Вече мога да заспя, а ти?
Милдред се почеса с пръст над веждата и каза:
— Да, можете да заспите, струва ми се, както можехте и преди, ако имахте мозък в главата, госпожо.
— Какво означава това, по дяволите? — попита сляпата жена през сънен смях. — Като че ли човек може да заспива когато си поиска. Ако беше така, жено, нямаше да има такова нещо като нервност.
— Сигурно вече няма да има, надявам се. Може ли да отнеса подноса, госпожо?
— Остави за утре, искам да си почина. Тръгваш ли? Лека нощ.
— Лека нощ, госпожо — каза Милдред, направи кратък отсечен поклон, който дамата нямаше как да види, и излезе от стаята умислена.
Старата кримка се заслуша, надигнала се в леглото, докато шумът от стъпките на Милдред се отдалечаваше.
— Е, този път наистина лека нощ, Милдред. Мисля, че няма нужда да ме посещаваш повече тази нощ. — Сетне стана и заключи вратата към прохода. — Лека нощ, стара Тарнли — повтори тя с кимване на глава и с неприятна подигравателна усмивка. После въздъхна дълбоко и зловещо, тежко се отпусна на леглото и застина неподвижно.
Старата Милдред явно бе стигнала до същото заключение относно нощните посещения, защото когато стигна до вратата и до стъпалото, на което холандката бе седяла преди малко и откъдето я бе уплашила, погледна подозрително през рамо, после тихо затвори вратата, заключи я и остави неспокойния дух затворник за през нощта.
ГЛАВА 36
ПРЕЗ СТЕНАТА
Алис спа спокойно известно време. Откакто бе спряла да чака и да мисли, старият часовник в основата на стълбите бе звъннал и ударил два пъти. През цялото време тя спа непробудно, а после се събуди. От известно време долавяше някакъв шум в стаята, някакво тихо мърдане, което смущаваше съня й и най-сетне съвсем я събуди. Тя седна в леглото и й се стори, че чува нечия въздишка в стаята. Не беше сигурна точно откъде, нито пък дали е близо, или далеч.
Дръпна пердето и погледна — само познатите мебели на същите места в стаята. Насърчена от това доказателство, Алис се осмели да стане и за да е съвсем сигурна, потърси — както правят плахите хора, които са вече вътрешно убедени, че няма никаква нужда да търсят.
За щастие й бе спестен ужасът да открие какво причинява шума, предизвикал безпокойството й.
Отново превъртя ключа в ключалката и след като се подсигури по този начин, се ослуша. Всичко бе напълно спокойно. Върна се в леглото, заслуша се в тишината и си замърмори тихичко, защото звукът на собствения й глас й действаше успокояващо, справи се с тревожния си трепет, подкъси фитила на свещта, тихичко изтрака по масата и си каза, че въздишката, която толкова я бе уплашила, сигурно е просто шумоленето на завесите на леглото й — спомни си, че и преди се е стряскала от него.
След малко се убеди, че няма за какво да се тревожи, и отново се подготви за сън. Скоро обаче злото духче започна да я тормози по друг начин и тя в полусън долови гризането и драскането на мишка по ламперията в стаята. Отново седна в леглото и каза:
— Шшшт!
Погледна към прозореца, погледна към камината и към вратата и отново всичко бе тихо.
Алис стана, наметна халата си, отвори капаците на прозорците и огледа спокойния и меланхоличен пейзаж, който се откриваше от стария прозорец с тънки и тромави рамки. Приятни и тъжни са тези лунни пейзажи, които толкова хармонират с някои душевни състояния. Само че грижите в сърцето на Алис бяха реални и я завладяха с нова сила, когато тя напълно се разбуди — студеното и печално великолепие на небето и посребрените гори нито я ободри, нито я успокои. С дълбока въздишка тя отново затвори капаците и се върна в леглото на мъждивата светлина на свещта. Там най-сетне потъна в спокоен сън.