Високата жена обаче инстинктивно я сграбчи по-близо до рамото, качи се на колене в леглото, повали я върху него и почти мигновено замахна към гърлото й с нож.
За да нанесе този удар, тя бе принудена да дръпне едната си ръка и Алис с отчаян скок успя да избегне ножа.
Всичко стана като насън. Стаята бе като в мъгла. Не виждаше нищо друго освен фигурата в бяло, която все още стоеше наблизо, бързо се покатери по леглото, протегнала напред едната и ръка и стиснала ножа в другата.
Без да знае как се е озовала там, сега нападателката стоеше с гръб към стената в далечния край на стаята и гледаше страховитата фигура, парализирана от ужас.
Настана съвсем кратка пауза. Алис се боеше да помръдне, защото и най-слабото движение щеше да издаде присъствието й на преследвачката. Дали както стоеше и се ослушваше внимателно, тя чуваше дишането й?
С внезапна решимост и с дълги и леки крачки, опипвайки стената с едната си ръка, жената бързо се плъзна към нея. Алис се сепна, събуди се от кошмара си и обезумяла от ужас, се стрелна покрай леглото към вратата. Като се блъскаше и удряше в мебелите, но като цяло доста плавно и с напрегнато и уплашено лице, след нея се втурна сляпата жена.
Алис опита да отвори вратата. Лично я бе заключила, но сега в страха си забрави.
Стисна ключа и се опита да го превърти, но силната ръка на непознатата го бе превъртяла втори път, при това толкова силно, че той бе заседнал.
Алис се почувства така, както се чувстват хората насън, когато преследването е в разгара си и някоя малка пречка възпрепятства бягството и заплашва да предаде жертвата в ръцете на неумолимия преследвач. Неистово дърпане, един-два безполезни опита да завърти ключа и ръката на нападателката за малко да я спипа отново.
Убийцата отново скочи, покатери се върху леглото, вбесена от забавянето, и с потъмняло изострено от лудостта лице се втурна след нея, направлявана от шума. В този момент през стаите и коридорите отекнаха убийствените писъци, когато Алис се дръпна от протегнатата ръка на възрастната дама, която, лишена от жертвата си, я последва с невъздържана ярост, вече без да обръща внимание в какво се блъска или удря и шарейки неистово с ръце във въздуха само на сантиметри от рамото на Алис.
Колкото и неравна да изглеждаше в това тясно пространство борбата за бягство, тя не можеше да продължи дълго. Вратата на стария дрешник, покрита с тънка хартия, през която острият нож се бе промушил почти безшумно, беше заключена, а бягството през нея бе толкова безнадеждно, колкото и през другата врата. Алис би се хвърлила и през прозореца, но и той бе здраво затворен, а дори миг забавяне бе равносилен на смърт. Обзета от ужас, тя си помисли, че ако имаше в ръката си оръжие, мекият й нрав сигурно щеше да се промени и тя би нападнала преследвачката си и би се борила с неистово отчаяние за живота си, както са правили и други боязливи същества. Само че промяната, която можеше да я направи такава, не идваше. Единствената й мисъл бе бягството, а тя също секна внезапно, когато Алис се спъна в килима и безпомощно падна на пода. След миг преследвачката й задъхано коленичи до нея на пода, сграбчи разчорлената й коса и се приближи, за да нанесе с ножа ударите, с които възнамеряваше да я довърши.
Докато очите на совата наблюдават през листата събуждащата се птичка, сърцето й лудо тупти и главичката й се върти, като си представя как ще се сбъдне най-ужасният й сън, как бягството е невъзможно, как е настъпил последния й час, а после ноктите на привидението се впиват в гърлото й и това е краят на краткия й и безобиден живот. Сигурно точно така се чувстваше и красивата Алис.
В тази ужасна секунда, всичко, което виждаха очите й, й се струваше странно, една нова действителност — стаята стана по-малка, познатите предмети не приличаха на себе си, а сигурността и близостта на онова, което вече знаеше, целият й предишен живот й се струваше като сън. Каква неверница, каква глупачка е била…, а сега я чакаше смъртта.
На безпомощния вик, който се откъсна от устните й, когато тази страховита жена се примъкна по-близо до нея на колене, отвърна трясъкът на поломената врата и мъжки вик — вратата полетя и Алис зърна съпруга си, пребледнял като смъртник. С един-единствен яростен удар той повали нападателката й на пода и само след миг, обезумяла от ужас, Алис се озова в обятията му и едва не припадна.
Той удари ли я? Мили Боже, наистина я бе ударил! И сега тя лежеше, плувнала в кръв? За миг сърцето му се скова от ужасно чувство за вина — бе готов едва ли не да коленичи, да се самоубие. О, мъжество. Признателност! Милосърдие! Наистина ли, изпаднал в сляпа ярост, бе способен да удари което и да е същество, изпречило се на пътя на любовта му? Какъв прилив на спомени и ад от угризения се разрази у него! При това заради съперница! Тя безумната, самотната, виновната за отдавна отхвърлена любов, сполетяна от лишения и обезобразена, а сега и тази жестокост! Алис се бе притиснала към него, в ушите му отекваха думите й „Скъпи, скъпи Рай, моят спасител, моят Рай“, а той едва ли не я мразеше — мразеше я дори повече от самия себе си. Стоеше ужасен и измъчен, а пред очите му бе неизличимият образ на това бледо и опръскано с кръв потрепващо лице с незрящите очи, на пода бе пръсната променената и побеляла коса, която някога бе черна като крилото на гарван, както обичаше да казва той. О, влудяваща картина на падение и на жестокост! Ето докъде бяха стигнали и двамата най-накрая.