Нежността му към Алис, замръзнала за известно време, се върна, докато тя се притискаше към него, а големите й, благи сиви очи го гледаха толкова жалостиво, че той дълбоко се трогна. Беше възнамерявал да изнесе малко по-различна реч — по-студена и по-суха, но под нежния й поглед бе усетил прилив на по-благородни чувства. Притисна я нежно в прегръдките си и я целуна по бузата.
— Казах, че ще си по-щастлива, Алис, по-щастлива, скъпа, хиляди пъти повече. Засега ти говоря само със загадки. Ти забеляза колко съм нещастен. След известно време ще ти кажа всичко. Става дума за заговор, така ми се струва, един неестествен заговор, който изтормози нещастния ми дух и окаяния ми мозък и ме измъчи до смърт. Ще ти разкажа всичко с времето и ти сама ще видиш, че се е случило чудо. Не бъди толкова уплашена, горкичкото ми мъниче! В пълна безопасност сме, а и мен не ме грози действителна опасност, само непрекъснато ме тормозят — просто ме тормозят, но, слава Богу, и това ще свърши. — Той я целуна много нежно отново и отново и продължи: — Вие двете с Дулчибела ще заминете. Клинтън ще ви откара до Хадъртън, а там ще смените конете и ще продължите до Крансуел, където ще ви настигна. Сега трябва да вървя и да му дам напътствия, а освен това ще ти дам това писмо. Написах го вчера. Трябва да имаш малко пари — сложил съм ги вътре и съм написал имената на местата. Ще пристигнем довечера. Какво има, скъпа? Като че ли се канеше да кажеш нещо.
— Щях… щях да те попитам…, но после си помислих, че може би не трябва, докато не ми разкажеш всичко… Спомена за някакъв заговор и щях да те попитам дали тази ужасна жена, която се промъкна в стаята ми, има нещо общо.
— Глупости, дете, тази нещастна луда жена! — засмя се той мрачно. — Почакай малко и ще научиш всичко, което знам и аз.
— Нали няма да остане тук… искам да кажа, ако нещо ни попречи да заминем днес.
— Защо смяташ така? — попита той малко загадъчно.
— Госпожа Тарнли ми каза, че ще отиде в лудница.
— Ще видим, има достатъчно време. Повече няма да я видиш — увери я Чарлс и тръгна, а тя го видя да минава покрай прозореца и да излиза на двора.
Вече можеше спокойно да размишлява колко зле изглеждаше съпругът й или по-точно да си спомни колко поразена бе останала от вида му, когато се бе появил на вратата. Да, разбира се, бе изтормозен и изтощен до смърт. Слава Богу, че най-сетне щеше да избяга от това нещастие и да си осигури отдиха, от който толкова явно се нуждаеше.
Дулчибела се върна с нещата от първа необходимост и скоро двете с господарката й подеха по-оживен разговор, отколкото преди по повод на случилото се през изминалата нощ.
Чарлс Феърфийлд трябваше да се види с фермера Чъб и да го убеди да му даде коня си, но онзи се поопъна. Не беше ходил далеч в долчинката в посока на църквата на Каруел, но когато се върна, отново завари Грейндж в безпорядък.
Чарлс Феърфийлд вървеше по тесния и стръмен път, който под сенките на високите дървета се изкачва от долината на Каруел до платото под сивите стени на Грейндж, и тъкмо бе стигнал гористата платформа, когато погледна към Кресли Комън и в тази смътна и благоговейна светлина забеляза Том Клинтън с плюшеното му палто да стои, да се чеше по главата и да гледа с явен интерес подир някакъв отдалечаващ се обект. Малко зад него и също толкова погълната от гледката стоеше старата Милдред Тарнли, заслонила очите си с ръка, макар че във величествената гора нямаше нужда от изкуствена сянка, а малко зад нея изничаше плещестата Лили Доджър, застанала близо до прага на портата към двора.
Том Клинтън се обърна пръв и бавно тръгна към къщата, казвайки нещо на госпожа Тарнли, която изчака той да стигне до нея, обърна се в същата посока и двамата подеха сериозен разговор, мятайки погледи през рамо, както понякога правят хората в посоката, в която е избягал кон. Двамата спряха пред вратата под големия ясен, чието обло стебло бе обвито в гъст бръшлян, и отново погледнаха назад, а малкото момиче се бе облегнало на стълба на вратата и слушаше необезпокоявано, участвайки в разговора на групата.
Ако Чарлс Феърфийлд бе в обичайното си състояние, сигурно любопитството му щеше да се разпали от толкова необичайна за ленивото му домакинство активност. Но в момента не даваше и пет пари и се приближи безмълвно, забол поглед в пътя и пъхнал ръце в джобовете си.
Госпожа Тарнли прошепна нещо на Том и го сръга в ребрата, без да откъсва поглед от приближаващата се фигура на Чарлс Феърфийлд.