Лиз Нюджънт
Загадката Оливър
На мама, с обич и благодарност
1. Оливър
Когато я ударих за първи път, очаквах някаква по-бурна реакция. Тя просто остана да лежи на пода, притиснала челюстта си с ръка. Взряна в мен. Мълчалива. Дори не ми се стори изненадана.
За разлика от мен. Не бях планирал нищо подобно. Обикновено, когато чуваме за такива случаи, те се развиват през 50-те години, съпругът се прибира пиян при своята повлекана и заварва вечерята изстинала. При нас ситуацията беше коренно различна: беше 11 ноември 2011 година, мразовита съботна вечер в дома ни в южен Дъблин, а Алис беше приготвила нещо много вкусно: тажин с агнешко върху канапе от кускус с безквасен хляб и сос от кисело мляко с мента. Да, агнешкото наистина беше малко поизстинало, когато го поднесе, но иначе с ръка на сърцето мога да кажа, че беше безупречно. Бях изпил две чаши сансер — една с вечерята и втора, докато Алис се приготвяше да сервира малиновото руло за десерт. Категорично не бях пиян.
Но ето, сега тя лежи на пода. Долната част на тялото й е почти напълно скрита зад краката на махагоновата маса, а ръцете, главата и гръбнакът й са присвити напред, подобно на въпросителен знак. Как беше успяла да падне точно в тази поза? Явно в стиснатия ми юмрук действително се е криела сериозна сила. Ако в онзи момент държах чашата с вино, дали щях да се спра в последния момент и да я оставя, преди да ударя? Или направо щях да я забия в лицето й? Дали стъклото щеше да се пръсне от съприкосновението и да разкъса бледата й кожа? Щях ли да й оставя белези за цял живот? Много ми е трудно да отговоря.
Думите, които ми идват наум, са „обстоятелства извън нашия контрол“. Подчертавам „нашия“, тъй като аз, разбира се, не биваше да я удрям, но и тя със сигурност не биваше да ме провокира.
Телефонът звънна. Навярно трябваше да го оставя да си звъни, но можеше да е нещо важно.
— Ало?
— Оливър? Мойя е. Как сте?
Подобни реторични въпроси силно ме дразнят. Как ли може да сме?!
Прощавай, Мойя, но току-що цапардосах Алис в лицето и сега тя лежи на пода. А тъкмо приключвахме с една великолепна вечеря.
Не казах нищо подобно, разбира се. Измислих някакво нескопосано извинение и побързах да се сбогувам. След това зачаках и от другата страна да ми отвърнат със същото.
Настъпи пауза, а след това Мойя каза:
— Не искаш ли да знаеш как съм? Къде съм?
— Не — кратко и директно.
Нова пауза, след това шепот:
— О, ясно, добре, Алис с теб ли е?
Разкарай се, тъпа досаднице.
И това не казах. Обясних й, че моментът не е подходящ. Тя се опита да задържи вниманието ми и се разбъбри за новия си живот във Франция. Въпреки изпълнилото ме напрежение отлично разбирах, че иска да ме накара да ревнувам. Проклетата Мойя. Учтиво, но твърдо приключих разговора.
Прецених, че най-достойно за мен ще е да напусна къщата незабавно. Не завинаги, естествено. Реших, че вероятността Алис да се надигне от пода е по-голяма, ако не се извисявам заплашително над нея. Отидох да си взема палтото от закачалката в антрето. Изпитах известна трудност при закопчаването на копчетата. Ръцете ми сякаш изведнъж бяха станали твърде големи за ръкавиците ми.
Два часа по-късно пиех третото си бренди при Наш. Нервно откопчавах и закопчавах копчетата на ръкавелите си. Това ми е навик от детството, винаги го правя, когато съм под напрежение. Докато ми сервираше, дори Джон-Джо отбеляза, че изглеждам доста поразтърсен. Пък и брендито не е обичайното ми питие. Но бях преживял шок, нали разбирате. Сега вече бях пиян.
Исках да звънна на Алис да проверя дали е добре, но си бях забравил мобилния у дома, а и реших, че ако поискам телефона от някого в бара, ненужно ще придам на ситуацията по-голяма сериозност, отколкото тя предполагаше. Не ме разбирайте криво, отлично съзнавах, че случилото се е сериозно. Цялостната ми преценка за ситуацията се беше оказала погрешна. Тя не трябваше да се озовава чак на пода.
Давам си сметка, че не съм от най-лесните хора. Алис ми го е казвала. Нямам приятели, например. Преди много години все пак поддържах някакви приятелства, но никое от тях не се оказа продължително. Отдалечихме се един от друг и аз просто се отказах от тях — допускам, съвсем съзнателно. Приятелите са просто хора, които непрекъснато ти напомнят за провалите ти. Имам неколцина познати. Семейство нямам, не и такова, което да си заслужава да се споменава. Не и в същинския смисъл на думата.
През годините на съвместния ни живот Алис никога не е настоявала да узнае повече по този въпрос, не е любопитствала излишно. Всъщност, бих я описал като принципно покорна със спорадични прояви на самостоятелност. А аз не прибягвам и никога досега не съм прибягвал до насилие.