Онова лято в замъка бяха дошли да работят и неколцина южноафриканци. Никога през живота си не бях разговарял с чернокож човек. В Ирландия такива на практика нямаше, а тези момчета не ни доближаваха — общуваха само помежду си. Няколко пъти се опитах да завържа дружелюбен разговор — къде с думи, къде с жестове, — но африканките не вдигаха очи от земята, сякаш се бояха от мен. Трябва да призная, че бях заинтригуван от тях. Чудехме се защо и те като нас не спят в имението. Имаха си бял ръководител, който живееше при същите условия като нас. Не бях сигурен, но ми се струваше, че чернокожите момчета бяха дори по-млади от нас. Макар че бях взел участие в една студентска демонстрация срещу апартейда, никога не се бях сблъсквал очи в очи със същинската отблъскваща грозота на това социално явление. Дочух, че африканците били изпратени тук, за да научат как се сади лозе и да отнесат няколко лози в Южна Африка — явно климатът там наподобяваше френския. Силно желаех да науча повече за тях и за начина им на живот, но те говореха слабо френски и никакъв английски, а и — отново — беше неучтиво да ги притискам с въпроси. Белият им „ръководител“ беше нагъл простак на име Йоост. Беше ги довел във Франция да усвоят онова, което самият той беше твърде глупав и мързелив да научи. Лично той не си мърдаше пръста и по цял ден пиеше, крещеше заповеди и откровено ги биеше, когато правеха грешки. Опита се да се сближи с нас, като подмяташе груби майтапи за цвета на кожата на африканските си другари и за животинската им глупост. Франция обаче беше страна, която още се възстановяваше от собствения си срам от това, че с бездействието си е допуснала сегрегацията и преследването на евреите, така че нямаше никакво намерение да допуска същата грешка. Всички ние се оплакахме от Йоост на мадам, която нареди цялата южноафриканска бригада да се изнесе вън от имението.
Ние бяхме настанени в спартански условия: имаше едно спално помещение за мъжете и друго за жените, като всяко беше оборудвано с помпа за вода и дупка в земята вместо тоалетна. Днес не бихме се примирили с това, но тогава бяхме млади и стандартите ни бяха доста занижени. Намирахме положението си за очарователно екзотично.
Работата обаче беше много тежка, поне докато не посвикнахме и не заякнахме. Към края на юни по лозето вече почти нямаше какво да се върши, така че се прехвърлихме към овошките и маслините, където работата беше значително по-лека. Целият първи месец прекарах в окопаване на редовете между лозите, като изтръгвах и почиствах старателно всяка детелинка, див овес или друг плевел. Забележително е колко бързо растяха тревите през първата половина на юни — с четири-пет сантиметра на ден, макар че мадам ни беше казала, че в началото на пролетта растежът бил още по-интензивен. Лора и Оливър бяха разпределени в друга бригада, която се занимаваше с жизненоважния за лозите процес по èpamprage — механично отстраняване на всички ненужни млади издънки и нови филизи от стъблото на лозата, както и премахването на излишните нови листа от листната й част, за да не й тежат допълнително, когато върже плод, а и да не пречат на зреенето. Грижехме се за лозите като за болни деца: наблюдавахме ги, окуражавахме ги, успокоявахме ги и ги увещавахме да оздравеят и родят възможно най-много грозде.
Трябва да призная, че след работа се възползвахме щедро от безплатното вино и често пропълзявахме мъртвопияни в леглата едва в малките часове. В интерес на истината неколцина често не успяваха да се доберат до собственото си легло. Стигаха само до нечие чуждо и там оставаха. Такива ми ти работи.
През онези летни дни аз знаех, че трябва да се опитам да поправя онова, което не беше наред у мен. Бях си възложил мисията да се отърва от увисналия на шията ми воденичен камък, а именно моята девственост. Смятах, че направя ли го, ще се излекувам. Да споделям общо спално помещение с толкова млади мъже, които не страдаха от излишни задръжки, беше сериозно изпитание за волята ми.
Оливър говореше френски значително по-добре и от Лора, и от мен и затова често тъкмо той провеждаше разговорите между нашата група и мадам. Точно заради добрия френски и мосю Д’Егс започна да обръща значително внимание на Оливър. Разпитваше го за английските наименования на различни растения и Оливър покорно превеждаше. Не след дълго Оливър беше повишен. Започна да прекарва все повече и повече време в кабинета на мосю в замъка. Официално мосю го взе за свой преводач, който да му помага в разчитането на стари карти и други ръкописи от колекцията му. Късметлия си беше Оливър. Работата на лозето не беше лека. Той продължаваше да спи при нас, но вече не излизаше на полето. Помня, че Лора малко се подразни от тази нова организация на нещата. От време на време наблюдавах Оливър от лозето: седеше до мосю на терасата на замъка с чаша вино до лакътя или играеше някаква буйна игра с палавия Жан-Люк. Виковете и смехът им отекваха от стените на замъка и кънтяха над долината. Оливър изглеждаше като доскоро изгубеното междинно звено между стареца и момчето. Всички забелязахме колко добре се разбираше той и с двамата. Когато вечер се прибираше при нас, беше различен човек. По-удовлетворен, несъмнено по-щастлив. Лора не беше единствената, която ревнуваше Оливър заради времето, което той прекарваше със семейството. Ревнувах и аз, и никак не ми допадаше, че той става все повече един от тях, отдалечавайки се от нас. Инстинктивно разбирах, че Оливър не би могъл никога да ме обикне, но поне докато ходеше с Лора, можех да съм близо до него, да съм сред приятелите му. А сега някой ни го отнемаше. Вечер той се връщаше, зареден с истории за смешните неща, които бил казал Жан-Люк, за новата игра, която били играли заедно. Веднъж Оливър ни каза, че ако някога имал син, би искал той да е точно като Жан-Люк. Аз необмислено подхвърлих, че и мосю Д’Егс би бил отличен баща, но Оливър само впери мрачен поглед в мен, после стана и излезе. Каквато и да беше историята с родителите му, явно бях докоснал оголен нерв. Тогава не знаех, че той таи насилие в себе си, но в онзи момент изражението му беше такова, сякаш искрено желаеше да ме удари.