Сближаването ни беше бавно, сладостно и деликатно. Оставих Лора да диктува скоростта, с която се развиваха отношенията ни. Предполагах, че ще ми се наложи да отбивам въпросите за произхода ми и отрано я излъгах, че съм живял със строга леля, което отхвърляше възможността за посещение в семейния ми дом, но всъщност Лора не се интересуваше нито от дома ми, нито от миналото ми, нито от родителите ми. Сега, когато вече беше решила, че сме заедно, я интересувах само аз. Аз. За няколко кратки месеца бяхме златната двойка на колежа и аз се къпех в нейната златна светлина. Не бях вече мърлявото момче с износени дрехи, което се опитва да намери мястото си в едно прилично общество.
Когато най-сетне правихме любов, преживяването беше кардинално различно от всичко, което бях изпитвал до този момент. Беше един ранен мартенски следобед в дома на родителите й и зимното слънце хвърляше сенки по пода на кухнята. Пиехме чай от порцеланови чашки, рамо до рамо, облегнали гърбове на старата печка. Говорехме си за плановете ни за лятото и Лора каза, че трябва да се махнем от Дъблин, „да останем малко насаме“, така каза, а после ме стрелна с очи и отново отвърна поглед. Веднага разбрах какво има предвид, но я подразних: „Насаме? И какво ще правим насаме?“, после отместих кичур от тъмната й коса от очите й и нежно я целунах по устните. Тя отвърна на целувката, отначало леко, но после изведнъж се завъртя и застанахме лице в лице, почти допряла нос до моя. „Ще се върнат чак след четири часа“, каза тя, хвана ме за ръка и ме поведе към стаята си по задното стълбище. Там бързо се съблякохме и се мушнахме под завивките; и двамата бяхме плахи и предпазливи, и през следващите два часа, като нежно се докосвахме и вкусвахме един друг, и докато се движех вътре в нея, аз като последен идиот си помислих, че животът е хубав и че всичко най-после ще бъде наред.
Може да е било самозаблуда. Смятах, че я обичам и че тя ме обича, че двамата сме истински, порядъчни зрели хора, които изпитват истински чувства един към друг, и ако преди ми доставяше задоволство, че останалите ни завиждат, сега вече желаех всички да имат това, което имахме ние. Лора ме правеше по-добър и аз не можех да си представя момент, в който ще обичам някой друг. Ужасна инфантилност.
Само да не бяхме заминали за Франция през лятото на 1973-та година!
Девет години по-късно срещнах Алис. Тя не беше Лора, но по онова време вече знаех, че никога не съм заслужавал момиче като Лора. Алис беше простичка, вярна, дискретна и добра. Алис беше сигурно пристанище, което да ме спаси от кошмарите ми. Към Алис никога не съм изпитвал страстта, която чувствах към Лора, но допреди три месеца двамата с нея си живеехме чудесно заедно. С Алис се допълвахме един друг.
Не представляваше никаква трудност да отнема Алис от Барни Дуайър. Той очевидно беше загубеняк и несъмнено надскачаше себе си, като излизаше с Алис. До ден днешен не мога да проумея какво виждаше тя в него. Дали се чувствам виновен, че му я отнех? Ни най-малко. Във войната и любовта всички средства са справедливи, нали? Не, разбира се. Това е една от най-големите и претенциозни лъжи на всички времена. Пълна нелепост. В живота и любовта няма нищо справедливо и аз пропилях огромна част от живота си, мъчейки се да се убедя, че е вярно обратното.
Навярно очакванията на Алис са били изключително ниски, защото беше смайващо лесно да я завладея, да я прелъстя, да се оженя за нея. Тя веднага ми се покори. Барни не можеше да се мери с мен и нямаше шанс. Аз бях по-добър от него. Той го знаеше.
Естествено, хората са очаквали да се оженя за жена, която „да има дар слово“, да обича светлината на прожекторите, може би някоя като Лора, но те не ме познават. Никой не ме познава. Аз избрах Алис.
5. Барни
Излизахме вече от пет месеца. Напоследък Алис беше заета да рисува илюстрации с животни и растения за някакви научнопопулярни енциклопедии. Рисунките й бяха много красиви, изпипани, с много подробности. Тя полагаше изключително старание в работата си, изследваше всяка жилчица на листата под микроскоп в ателието си. Наистина беше много отдадена. След това издателят й даде да прочете коректурите на една детска книжка и това беше краят.
Бяхме заедно, когато тя за първи път прочете книжката на Юджийн. В нея се разказваше за един летящ стол и заради нашата игра с летенето Юджийн веднага я хареса. Щом четенето свърши, веднага поиска да чуе приказката и втори път. След това и трети път. Алис също реши, че приказката е прекрасна, пък и това, че Юджийн я хареса, също оказа сериозно влияние.