Мен ако питате, приказката си беше окей. Нищо повече. Дори днес, когато книжките с нея се продават по целия свят, пак не смятам, че е нещо кой знае какво. Отпред на коректурата беше написано името на автора: Винсънт Дакс. Когато обаче ни запознаха, той ни обясни, че истинското му име е Оливър Райън. Не го разбирам това. Ако аз бях написал нещо, щях да искам всички да знаят, че аз съм авторът.
Присъствах на запознанството на Алис и Оливър през март 1982 година. Никога няма да го забравя. Бяхме на премиерата на една от енциклопедиите, които Алис беше илюстрирала. Мразех тези партита, защото се изискваше официално облекло и се налагаше да си обличам костюма, който малко ме стягаше, а вратовръзката направо не ми даваше да дишам. Оливър беше от познатия тип самоуверени мъже, красавец с бронзов загар, носеше изискан ленен костюм и пушеше френска цигара. Приличаше на филмова звезда с тъмните си очи и с цигарата в ръка… Когато ни представиха, аз стоях до Алис, но мога да се закълна, че той дори не забеляза присъствието ми. Гледаше само нея, направо не откъсваше поглед, а тя се изчерви по онзи начин, който така добре познавах. Понечих да се престоря, че кашлям, но вместо това неволно издадох противен звук като от повръщане, и с това вече привлякох вниманието му. Обърна се към мен, а аз преметнах ръка през раменете на Алис, за да му подскажа, че тя е моя и да не се натиска да си бъбри много-много с нея. Глупав ход. Никога преди не бях го правил, с нея не бяхме от този тип двойки. Сега дланта ми просто конфузно увисна през лявата й гръд и тя цялата се сви. Представи ме като своя приятел Барни. Почувствах се малко по-добре, но в този момент Оливър отвърна, че имал приятел, чието куче се казвало Барни, и Алис се засмя — тъничък, звънлив смях, какъвто никога преди не бях чувал, Оливър се присъедини към нея. Смееха се заедно. Наложи се и аз да се засмея, по-точно да се престоря, но се издадох — смехът ми прозвуча фалшиво. Ако бяхме картинка в комикс, в балончето над главата ми щеше да пише: „Ха! Ха!“
След тази първа среща пропуших. Отне ми известно време да свикна. Същото лято се опитах да хвана и тен, но само ушите ми изгоряха и изглеждах ужасно глупаво. Оливър изстреля кариерата на Алис доста напред. Тя направи илюстрациите за първата му книга, а по всичко личеше, че ще има повече от едно продължение. Той ни заведе на вечеря няколко пъти, обикновено бяхме в компанията на други двойки, явно негови стари приятели. Всички се държаха много добре с мен, но аз чувствах, че мястото ми не е сред тях. По някаква причина ми се струваха доста по-млади от мен, а в същото време и някак по-зрели. Говореха за книги, които не бях чел, за филми, които не бях гледал, и за политика, от която не се интересувах. Явно няколко години по-рано някои от тях бяха ходили заедно на континента. Като Клиф Ричард в онзи филм, само дето не бяха пътували с автобус.
В края на май в компанията им се заговори за друго пътуване в чужбина, този път до някакъв гръцки остров. Освен че нямах задграничен паспорт, за мен беше изключено да замина и по други причини. Чичо Хари беше получил лек удар по-рано същата година и основната част от работата в сервиза беше легнала на мен. Не че имах нещо против. Чичо Хари винаги е бил много добър към мен и мама. А и, честно казано, не обичах особено да пътувам. Слънцето не ми понасяше, а и се притеснявах от чужденци. Право да ви кажа, беше ми достатъчно да си представям летенето наужким. Виждах обаче, че Алис наистина искаше да отиде, но за нея също беше невъзможно. Майка й вече не беше добре със здравето и със сигурност щеше да се възпротиви на подобно приключение, а и не трябваше да забравяме Юджийн. Майка й нямаше да може да се справи сама с него.
Идеята беше моя. Сам отидох при майката на Алис и й я предложих. Всеки ден преди работа щях да ходя у тях, да помагам с миенето и обличането на Юджийн, а след това да го карам до дневния център, който той посещаваше. Надвечер госпожа О’Райли щеше да го взима, а аз пак да идвам след работа, за да вечеряме, да помогна на Юджийн да се оправи за лягане, да полетим малко с вълшебния стол, да му прочета приказка и да го сложа да спи. Отначало идеята не допадна на майката на Алис, но постепенно успях да я убедя, че Алис заслужава почивка след всички тези години, в които безропотно се грижеше за побърканото момче. Двамата заедно съобщихме на Алис. Бях много горд със себе си. Обикновено не се напъвам да участвам в неща, които не ми носят никаква полза, но този път го правех заради Алис, пък и така тя щеше да разбере колко я обичам, без да се налага да й го казвам директно. Никак не ме бива в сълзливите излияния.
Следващите три седмици бяха най-дългите в живота ми. С Юджийн нямах проблеми. Е, малко мрънкаше преди сън, защото не четях приказките като Алис, но като цяло се държа прекрасно. На мен Алис също ми липсваше, много повече, отколкото бях предполагал. Толкова ми липсваше, че два дни преди да се върне, затворих сервиза по-рано, отидох до бижутерията на О’Конъл Стрийт и купих годежен пръстен с диамант. Спестявах отдавна, без сам да си давам сметка, че съм спестявал точно за това, а бижутерът много ми помогна с избора. Диамантът не беше голям, а само диамантена люспа, монтирана на тъничка златна халка. Бижутерът го нарече „дискретен“. Сигурно това е любезен начин да се каже „малък“.