Очаквах Алис да се върне в събота вечер. Бях готов да ида да я взема, но майка й каза, че някой от компанията щял да я докара у дома направо от летището. До неделя вечер тя още не ми се беше обадила. Годежният пръстен в кадифената си кутийка прогаряше джоба ми. Реших да ида до тях.
Отвори ми госпожа О’Райли. Помня, че се зарадвах, задето ме сложи да почакам в гостната, като обеща, че Алис след малко ще дойде. Не ми се искаше да правя предложение на кухненската маса пред нея и Юджийн.
Когато Алис влезе и дори не срещна погледа ми, изведнъж разбрах, че нещата никак не са наред. Макар очите й да бяха зачервени от плач, тогава тя ми се стори много красива. Кожата й беше със златист загар, а от слънцето косата й беше изсветляла до светлокестеняво. По лицето й се бяха появили лунички, които никога преди не бях виждал. За минута ми се стори, че всичко ще се подреди, че каквото и да не е наред между нас, ще се оправи, щом извадя кутийката от джоба си.
— Барни — каза Алис, — съжалявам.
По начина, по който го каза, веднага разбрах, че съжалява мен. Извиняваше ми се. Как можах да съм такъв глупак! Внезапна болка ме прониза в стомаха. Зарязваше ме. Имаше друг. Оливър. Алис и Оливър. Мъчейки се да й докажа колко я обичам, я бях тласнал право в обятията му.
— Оливър — отвърнах. Не беше въпрос.
Защо, за Бога, не се бях досетил по-рано? Той едва ли ни канеше на вечеря, за да се наслаждава на моята компания. Смятах, че това са работни вечери, но от къде на къде съм мислел така, при положение че на масата рядко се говореше за работа? Предполагам, че дори да съм се досещал, че той я харесва, никога не съм очаквал тя да си падне по него. В края на краищата, тя беше моя приятелка.
От бижутерския магазин отказаха да ми върнат парите. В крайна сметка размених пръстена за брошка, която подарих на мама за рождения ден няколко месеца по-късно. Дълго време бях много, много тъжен. Нали разбирате, бях планирал всичко — щяхме да имаме три деца, щях да пристроя допълнителна стая към къщата, за да настаним там Юджийн и да му купим негов си грамофон, за да може да си танцува, колкото му душа иска. Не бях мислил за бъдеще без Алис. Изгарях от ревност и се чудех дали вече са спали заедно. Сигурно. Оливър си беше играч, ама и аз добре му помогнах! Месеци наред не можех да понасям да виждам нито него, нито Алис. Две седмици след раздялата видях колата на Оливър, паркирана пред къщата на Алис, и му откраднах свещите. След това, през декември, изневиделица получих покана за сватбата, към която Алис беше прикрепила малка бележка, в която пишеше, че щяла да ме разбере, ако не желая да дойда, но тя никога нямало да забрави добрината ми към нея и Юджийн.
Мама ме накара да отида.
— Ще отидеш с високо вдигната глава — рече тя, — и няма да позволяваш на снобарската кучка да ти внушава, че не си достатъчно добър за нея.
Не помня някога преди да съм чувал мама да нарича някого „кучка“, но трябва да призная, че и нея я заболя не по-малко от мен. Сигурен съм, че си е представяла как с Алис социалното ни положение ще се подобри. Аз лично никога не съм смятал Алис за кучка.
Сватбата беше съвсем скромна. Никой от семейството на Оливър не присъстваше. Това ми се стори доста странно. Дори човек да няма семейство, все ще изкопае отнякъде някой вуйчо или братовчед. Нямаше и голямо тържество. Държах се, докато приключи церемонията в църквата, но след това се сринах. Сюзан и Дейв ме изведоха навън и хубавичко си поговорихме. Следваше хубава вечеря в един ресторант в града, собственост на един гей тип, явно приятел на Оливър. Не знам как издържах до края. Сигурно, ако знаех, че сватбата ще е толкова малка и в тесен кръг, въобще нямаше да отида. Нямаше тълпа, сред която да се скрия. Наложи се дори да поприказвам насаме с Алис. Тя изглеждаше прекрасно и й го казах. Тя се опита да ми обясни как съм щял да срещна подходящата жена един ден. Аз й се усмихнах, кимнах и пожелах на нея и Оливър всичко най-хубаво.