Най-много се дразнех от това, че Оливър никога не погледна на мен като на реален съперник. Никога не ме призна за приятел на Алис, нито дори за бивш приятел. Бях му под нивото. Така си мислех тогава. Днес вече много неща са ми ясни.
Госпожа О’Райли ми каза, че винаги съм добре дошъл у тях, а Юджийн ми рече, че му липсвам, и се извини, задето се е държал лошо и вече не можем да бъдем приятели. Това момче може да ти скъса сърцето, честна дума. Трябваше да му обяснят как стоят нещата, а не да се държат с него като с идиот. След това действително се отбивах у тях от време на време, понякога през уикендите извеждах Юджийн на разходка с колата. Дори го научих на някои неща. Смятам, че след определен момент Алис и майка й напълно бяха спрели да се опитват да го учат на каквото и да било, но аз не виждах причина да не се опитам да му помогна, така че след няколко месеца редовно общуване с мен той вече можеше да се храни сам с лъжица, ако нарязвах храната предварително, подарих му и „вълшебна“ кърпичка, с която той се научи да си изтрива устата и брадичката при хранене. Госпожа О’Райли много ми се радваше. Една вечер ми каза, че смята, че Алис е направила грешка с Оливър, но в момента, в който го изрече, се опита да си вземе думите назад. Сигурно е решила, че не помага на никого с тях, но не беше права. На мен думите й ми помогнаха.
Истината беше, че Оливър имаше пари, имаше и класа. Постепенно се превръщаше в световноизвестен автор, а аз бях автомонтьор, карах коли втора ръка и живеех с майка си във Вилите. Мама вече не можеше да се грижи съвсем сама за себе си, а Сюзан беше в Лондон. Така и никога не постъпи в университет. Тоя мизерник Оливър ще се грижи за нея, така си мислех, нищо, че се прави на важна клечка. След сватбата двамата се преместиха в града, така че няколко години не се виждахме изобщо, но когато госпожа О’Райли почина, Алис и Оливър се върнаха в голямата къща и заживяха с Юджийн, тъй че започнах отново да ги срещам из квартала. Сприятелиха се с Мойя Блейк, онази от телевизията, която се нанесе да живее до тях. Не се и съмнявах, че така ще стане. Мойя беше типична жена от Авенюто и с нея идеално си паснаха. Взеха да си вирят носа, ако ме разбирате. Не че ме пренебрегваха, де. Оливър винаги ми кимаше, когато се срещахме, а Алис придобиваше виновен вид, но лека-полека ледовете помежду ни взеха да се топят. Стараех се да не бъда злопаметен, но, право да ви кажа, беше адски трудно.
Наложи се обаче да стоя настрани от Юджийн. Обясних му, че Алис сега си е у дома да се грижи за него, и аз вече няма да идвам. Реших, че ме разбра. Оливър и Алис така и останаха бездетни. Много странно. Винаги съм смятал, че Алис би била прекрасна майка, но явно не е можела да забременее по някаква причина. Тя вече не беше моя грижа, затова и никога не я попитах.
Единственото, което така и никога не успях да проумея, беше това, че отпратиха Юджийн в дома „Сейнт Катрин“ на другия край на града. Това истински, ама истински ме потресе. Когато я попитах, Алис не ми даде кой знае какво обяснение, но Джон-Джо от кръчмата ми обясни как Оливър казал, че Юджийн станал невъзможен след смъртта на майка си и с Алис нямали друг избор, освен да го пратят в дом. Преди това си приказвах с Юджийн всеки път, когато го видех на улицата, но откак живееше с Алис и Оливър, той беше страшно напълнял и винаги изглеждаше малко нещастен. Въпреки това и за секунда не съм допускал, че ще го пратят в дом. Срамота, мен ако питате, наистина срамота. Няколко пъти се обаждах и предлагах да извеждам Юджийн от време на време от дома, докато накрая Оливър направо ми каза да забравя за него и че всяко споменаване на брат й разстройвало Алис. Каза ми също, че идеята да ходя да го посещавам не била добра, защото той нямало да ме познае и щял да се държи много агресивно. Клетичкият, не можех да повярвам, че това е възможно, но Оливър настояваше и, да си призная, по онова време смятах, че Оливър повече ги разбира нещата от мен.
Никога не съм и допускал, че един ден отново ще мога да държа Алис за ръка, че Юджийн отново ще се върне в живота ми, но на тоя свят всичко е възможно, помнете ми думата.
6. Майкъл
По времето, когато заминахме за Франция, аз се ужасявах от хомосексуалността си, но бях успял да се убедя, че тя е само период, който рано или късно ще надрасна. Макар че никога не съм си се представял като щастлив баща, винаги съм допускал, че все пак ще се оженя, ще имам деца и въобще ще върша онова, което се очаква от мен. През лятото във Франция обаче стана невъзможно да прикривам повече истинските си желания. Желаех Оливър. Но не можех да му го кажа. В Ирландия хомосексуалността беше декриминализирана едва през 1993 година.