В спалното ни помещение в замъка леглото ми беше точно до неговото. Винаги усещах, когато той се измъкваше тайно нощем, за да се вижда със сестра ми. За мой срам веднъж го последвах и на лунната светлина зърнах силуетите им, преплетени в тромавите движения на секса. Видяното беше далеч от очакванията ми. Бях чел „Любовникът на лейди Чатърли“. Е, поне донякъде. Давах си сметка, че сексът е първичен акт, но дълбоко в себе си си го представях грациозен. В действителност беше допотопен и животински. Напомняше повече на текст на Джойс (от него също бях попрочел това-онова), отколкото на Лорънс. Почувствах се като перверзник: първо, похотта ми беше насочена към мъжа и, второ, жената в акта беше сестра ми. Срам и позор.
Сега като се замисля, явно всички са знаели, че съм гей. По поведението ми не личеше, но очебийната ми липса на интерес към местните госпожици няма как да не е предизвикала подозрения. Една знойна юлска вечер, след няколко чаши от местното вино и няколко дръпвания от ароматната цигара, която един от местните работници ми беше дал, повече не можех да се сдържам. Играехме старата невинна детска игра, наречена „Истина или предизвикателство“, която бяхме прекръстили на „Истина или питие“. Когато зададат на играча директен личен въпрос, той може да избере или да отговори, или да изпие два пръста от виното в чашата. Беше мой ред и едно от момичетата ме попита коя от тях бих искал да целуна. Сега като се замисля, навярно самата тя ме е харесвала. Настъпи тишина в очакване на отговора ми. Аз заобиколих огъня и със страст (характерна за хомосексуалните) обвих ръце около шията на Оливър и заявих на всеослушание: „Аз съм влюбен в Оливър!“
Лора ме цапардоса през лицето. Оливър се разсмя. От смеха му ме заболя повече, отколкото от шамара. Лора ме дръпна настрани и ме наруга, задето съм толкова пиян. Беше бясна, настояваше, че съм се изложил тотално. Не можело да съм гей. Татко щял да ме убие. Било неморално. Отец Игнейшъс щял да бъде скандализиран. Какво щял да си помисли Оливър? И прочее, и прочее.
Не си спомням как съм си легнал същата вечер, но на следващата сутрин се събудих рано-рано, изпълнен с чистопробни ужас, страх и срам. Извърнах се към Оливър. Той лежеше по гръб с ръце под главата и ме наблюдаваше.
— Дано не си обратен — рече той. — Мразя обратните, мръсни копелета са.
Обърнах му гръб, изпълнен с огорчение и мъка, и запримигвах яростно в опит да прогоня сълзите.
— Просто още не си срещнал подходящата жена. Това ти трябва. Иначе нищо ти няма. Проклетата девственост те обърква. Остави тая работа на мен. Аз ще те оправя.
После скочи от леглото, разроши косата ми и ме перна с хавлията си по задника, скрит под влажния от пот чаршаф. Ако се мъчеше да ме отблъсне от себе си, никак не му се получаваше. Така или иначе, реших да играя по неговата свирка. В края на краищата, той мразеше обратните.
Оливър ми напомни, че мадам Вероник е вдовица. Всички знаят, рече, че вдовиците са „луди по секса“. Освен това била французойка, което автоматично я правело сексапилна. Очевидно не смяташе факта, че бях два пъти по-млад от нея, за някаква пречка. Насърчи ме да се сближа с нея. Да предложа да й помагам в кухнята, когато готви за всички ни, да й правя комплименти за облеклото и прическата, и прочее. Пълна лудост, знам, но това беше начин да се ползвам със специалното доверие на Оливър, да прекарвам повече време с него.
Не беше никаква изненада, че мадам беше буквално слисана от моето внезапно проявило се внимание към нея. Но каква прекрасна жена беше тя! Тя ме научи на всичко, което знам. В кухнята.
Не ме възбуждаше по никакъв начин, разбира се, но действително предизвикваше небцето ми. По онова време Ирландия в гастрономическо отношение беше нещо като пустиня. Магданозеният сос се считаше за върха на изисканата храна. В кухнята на мадам Вероник научих, че варенето не е единственият начин, по който можеш да сготвиш един зеленчук, че сладкарството е изкуство, че месото може да се опушва, консервира, пече на скара и задушава; научих, че подправките добавят аромат и че чесънът изобщо съществува.
Обучението ми в кулинарията започна случайно. Буквално. Когато в онази сутрин се изправих на вратата на кухнята и предложих услугите си, пред очите ми се разигра случка, която предопредели бъдещето ми. Ан-Мари, възрастната кухненска помощничка, се препъна, докато носеше тава с прясно омесени кифлички, падна, удари се в мивката и съответно си счупи ръката. Счупването не беше лошо — не стърчаха натрошени кости или нещо подобно — но очевидно беше много болезнено. Жената извика от болка и предизвика невероятна суетня. Изпратиха за лекаря от селото. След това откараха Ан-Мари в местната болница и до края на престоя ни в замъка повече не я видяхме. След като бездруго вече се бях натресъл, а обядът така или иначе трябваше да се приготви, мадам ми показа какво трябва да правя с кифличките (да ги напръскам с вода и да ги метна във фурната), а след това ме назначи да й помагам до края на седмицата. Преживяването се оказа истинско блаженство. Учех бързо, до края на първия ден бях приготвил първия си винегрет, бях задушил шест пресни пъстърви (задушил, представете си!), бях изпекъл цяла торба моркови и бях сотирал тиквичките. Разбира се, мина още време, преди да мога сам да приготвя сос veloute или да изпека тарталети с праскови, но аз бях упорит. Мадам беше отлична учителка, но и аз, ако смея да отбележа, бях отличен ученик. Освен това бях на закрито и вършех работа, която ми доставяше истинско удоволствие. Да, беше доста горещо, особено когато работеха и двете фурни, но въпреки това беше по-добре от това да се пека цял ден на слънцето.