Три седмици по-късно, в първия ден след началото на гроздобера, всички спяхме дълбоко в спалните помещения. Бяхме ужасно уморени, защото в брането трябваше да се включат всички свободни ръце. Моите задължения в кухнята и ангажиментите на Оливър в библиотеката бяха отменени — периодът, в който гроздето придобиваше оптимално качество, беше кратък и то трябваше да се обере максимално бързо. Вечерта бях буквално като разглобен, паднах на леглото и мигом заспах, но три часа по-късно се събудих, напълно дезориентиран. Отвън се чуваха високи гласове. Оливър и Лора си крещяха, макар че, ако трябва да бъда честен, всъщност крещеше само Лора. Другите също се размърдаха, някои излязоха да проверят какво става. На мен вече искрено ми беше писнало от капризите на Лора. Тя непрекъснато се излагаше, излагаше и Оливър, и мен. Излязох навън и го видях как се опитва физически да се отскубне от нея, а тя беше обвила ръце около шията му.
— Ти ме обичаш! Трябва да ме обичаш! — хълцаше тя и отказваше да го пусне.
— Лора! — креснах високо. Тя се дръпна от Оливър, обърна се и впери поглед в мен. — Отивай да си лягаш — прошепнах й гневно. — Ставаш за посмешище.
Оливър също се обърна да си върви, но аз го спрях.
— Оливър, трябва да поговорим.
Той се поколеба, но ме последва в спалното, където останалите също постепенно потъваха обратно в сън. Започнах шепнешком да се извинявам за поведението на Лора.
— Обикновено не е такава, не знам какво я прихваща напоследък… Може би е заради новото място, може би работата се оказа твърде тежка за нея.
Помолих го да се опита да бъде по-търпелив с нея. Разбирах, че той вече не желае връзка с нея, но все пак настоях да й обръща малко повече внимание, за да не се чувства тя напълно пренебрегната. Той дори не вдигна очи да срещне погледа ми и докато ме слушаше, не спираше да си играе с каишката на часовника си. Беше ми изключително неприятно, че бях принуден да водим подобен разговор, особено толкова скоро след като бях признал собствените си чувства към него.
Минаха още няколко минути, преди да доловя нещо странно във въздуха. Не можах да го определя веднага, но инстинктът ми подсказа да стана. Надигнах се тихо, не желаех да притеснявам отново останалите. Измъкнах се на пръсти навън, Оливър ме последва. Излязохме на открито. Нощта беше топла, но навън миризмата се усещаше ясно и в объркването си отначало помислих, че някой пуши марихуана. Тогава Оливър посочи към къщата. За разлика от други нощи, луна почти нямаше и едва-едва се очертаваше силуетът на замъка, но в следващия миг чух припукването и хукнах. Изкачих стълбите тичешком: знаех, че ми мирише на дим, че това е мирисът на пожар, че въздухът е напоен с него, а след това стигнах до най-горното стъпало и изпепеляваща горещина ме блъсна в лицето. Видях, че приземният етаж на едното крило е изцяло обхванат от пламъци. Оливър се втурна да събуди останалите.
Ако бях нащрек, ако бях тичал по-бързо, ако не бях толкова уморен, ако се бях досетил, ако го бях предвидил, ако… Господи, до края на живота си можех да си измислям нови и нови „ако“! Закрещях, но гласът ми потъна немощно в нощта и аз си спомних, че акустиката тук беше такава, че за да ме чуят в къщата, трябваше да се кача на предната тераса.
Едно от задълженията ми беше да викам работниците на обяд, като бия камбаната на изоставения параклис в единия ъгъл на двора. През дима успях да видя, че той е незасегнат от пламъците, така че, крещейки за помощ, се втурнах натам, блъснах с рамо тежката дървена врата и задърпах с все сили старото въже, а камбаната загърмя безредно в камбанарията. Шумът от пламъците вече беше много силен: пукаха, съскаха, стенеха. Най-много се тревожех, че над библиотеката — която беше погълната от свирепи пламъци — може да има спални. От дима започнаха да изскачат хора, видях хаос, паника и ужас. Скоро намерих Лора, обляна в сълзи и вкопчена в Оливър, самия той с посивяло лице. Накарах няколко от момчетата да домъкнат маркучите от поливната система на лозето, но, първо, това ни отне много време и второ, когато ги развихме, се оказа, че са фиксирани неподвижно и доста къси — най-далечната точка, която бихме могли да облеем с вода от тях, отстоеше на повече от десет метра от пожара. Неколцина от работниците вляво от мен жестикулираха и крещяха, опитвайки се да вдигнат каменната плоча, служеща за капак на отдавна изоставения кладенец в основата на стълбището към терасата. Други влачеха стар градинарски маркуч от подобните на пещери изби под замъка. Имаше и хора, които просто стояха наоколо, застинали в пълен шок. Тогава от пламъците изскочи някакво същество, което въобще не приличаше на човек, но през шума от огъня и виковете аз дочух женски писъци — не ясния, висок писък на героините по телевизията, а грозния, страшен вой на изпепеляващата мъка. Никога преди не бях чувал нищо подобно и от самата мисъл да го чуя отново ме побиват тръпки. Така звучаха загубата, скръбта и отчаянието на мадам. Цялото й тяло и леката й нощница бяха почернели, по-голямата част от дългата й коса беше напълно изгоряла, главата й беше цялата в рани. Сграбчих я и я задържах здраво, защото тя се опита да се отскубне и да се втурне обратно в зейналата адска паст зад гърба си, като крещеше дрезгаво „Папа! Жан-Люк!“, докато остана без глас.