Цялото източно крило на къщата беше обгърнато плътно от пламъците, които ближеха и обвиваха рухващите една по една греди, плочките, зидарията. По-късно узнах, че Жан-Люк често прекарвал нощта в креватчето си, поставено специално за тази цел в спалнята на дядото на първия етаж на същото това крило. Мисля, че пожарните пристигнаха час след началото на стихията, но пред лицето на нещастието времето няма никакво значение. Това е фалшив, човешки конструкт, който няма сили да противостои на природата. Тя не се интересува от тиктакането му. Пожарникарите ни изтикаха назад и поеха нещата в свои ръце. Бяха отлично организирани и трябва да призная, че пристигането им ме изпълни с известно облекчение, макар надеждата за добър край отдавна да беше потънала в пламъците.
До другата сутрин от източното крило не беше останало нищо, освен голите външни стени. През зейналите прозорци се виждаше само небето и няколко от падналите покривни греди. Нямаше надежда, че ще намерят мосю или Жан-Люк живи. Клетата мадам — семейството й и цялото й минало бяха заличени за миг по възможно най-жестокия начин.
Докато качвах мадам в линейката — напълно съсипана и разтърсвана от безмълвни хлипове — забелязах зад гърба си Оливър, неподвижен, мълчалив, със застинало лице и неконтролируемо треперещи ръце. Беше в шок.
7. Вероник
През последните два месеца името на Оливър Райън гърми в заглавията на всички вестници. Отказах да участвам в каквито и да било телевизионни интервюта повече. Не мога да се отърся от чувството, че донякъде нося вина за посегателството над жена му. Трагично събитие, разбира се, но всеки път, когато чуя името му, аз най-напред се сещам за гроздобера през лятото на 1973 и ме пронизва болка, силна колкото болката, която за пръв път усетих тогава, преди четирийсет години.
Колкото и да се мъчи, човек никога не може да забрави най-лошия момент в живота си. Прекарах толкова години, копнеейки да мога да променя нещата. Ами ако не бях постъпила така, а иначе… Но болката си остава. Времето не лекува. Това е лъжа. Човек просто свиква с раната. Нищо повече.
Аз обаче трябва да осъзная логиката на всичко случило се, преди да го оставя да си отиде. За да бъде обяснението пълно, трябва да се върнем във времето, когато моят баща беше млад. Само така нещата могат да се изяснят истински.
Папа беше състарен от la guerre, изглеждаше много по-стар, отколкото всъщност беше. По време на войната аз бях малка и не разбирах нищо, освен че в определен период от време през имението преминаваше постоянен поток от посетители. Сега знам, че това са били еврейски семейства, които баща ми защитавал и укривал от префекта на Бордо, верен на режима във Виши. Впоследствие беше разкрито, че този държавен служител лично наредил депортацията на 1690 евреи, в това число и на 233 деца от района на Бордо до транзитния лагер в Дранси близо до Париж, откъдето след това те са били изпратени към лагерите на смъртта на изток.
Не е за вярване, че толкова много от моите съотечественици не са сторили нищичко срещу това, но в същото време в някоя точка на света всеки ден се случва геноцид и за нас е по-лесно да се преструваме, че не знаем за него, да изключим телевизора или да прескочим материала във вестника, който привлича вниманието ни към него.
Баща ми беше герой, интелектуалец и истински благороден мъж. Майка ми почина в началото на окупацията и папа беше съсипан, но преди да умре, мама предвидила някои от бъдещите ужаси и изтръгнала от него обещание, че ще направи всичко по силите си да защити приятелите им, независимо от вероизповеданието им. По онова време живеехме охолно в замъка, принадлежащ на семейството на папа от седем поколения. Произвеждахме добри вина, които се продаваха из цяла Европа и осигурявахме работа на хората в целия регион. Баща ми не притежаваше същия делови нюх като мама и в нейно отсъствие му беше трудно да държи нещата под контрол. Освен това беше и твърде възмутен от факта, че правителството във Виши може да е отговорно за толкова злини и това допълнително отвличаше вниманието му.