Папа покани няколко еврейски семейства да се подслонят в избите под замъка. Те се укриваха при нас основно между 1942 и 1944 година, когато издирванията на евреите бяха особено активни и се случваха с пълното съдействие на всички френски власти. Папа отказа да мълчи и внесе няколко доклада относно нетърпимото положение до главния секретар на Префектурата, но напразно. Затова просто взе закона в свои ръце и с помощта на местни информатори съумяваше да предвари хайките на властите, като сам обикаляше застрашените адреси и извеждаше хората. Леля ми Сесил беше активен член на Съпротивата в Бордо и чрез мрежа от приятели и сподвижници успяваше да координира спасяването на много семейства, нарочени от Гестапо. Семействата трябваше да бъдат укрити и макар у дома да имаше достатъчно място, папа чувстваше, че рискът е прекалено голям. От долината се откриваше гледка към замъка от две страни, така че не беше възможно никой от бегълците да се показва на открито през деня. Ако се случеше изненадваща проверка, хората просто трябваше да изчезнат. Затова той се зае с превръщането на винарските изби в удобен подслон. Знаеше, че така рискува бизнеса си, защото докато траеше тази операция, винопроизводството трябваше да бъде преустановено. Папа поръча маслени лампи, одеяла, книги и дрехи чрез приятели във Валанс, за да не предизвиква подозрения с подобни покупки тук, в Клошан. Пратките пристигаха нощем с помощта на проверени и сигурни приятели и папа изгради временно убежище за семействата, които нямаха къде да избягат. Укривахме ги, докато Съпротивата намереше удобен момент да ги изведе на север и да ги прехвърли в Швейцария, където те гарантирано бяха защитени от всяко преследване. За мен като дете всичко това беше изключително вълнуващо. Нови хора непрекъснато идваха и си отиваха. Бях твърде малка, за да забележа скръбта и отчаянието им. Като единствено дете до онзи момент бях обучавана само у дома, но папа се беше постарал да ми внуши колко важно е да се пазят тайни, особено в трудни времена.
Въпреки цялата си заетост баща ми продължаваше някак си да намира време за мен, да се грижи за моралния ми компас в онези тежки години и да прави необходимото, за да ме увери, че аз винаги съм и ще бъда на първо място в живота му.
През май 1944 година, само няколко месеца преди Освобождението, среднощна хайка на Гестапо откри четиринайсет еврейски семейства в нашите изби. Сред тях бяха и най-добрите ми приятелки Сара и Мариан. Никога повече не ги видях, но по-късно разбрахме, че всички арестувани са избити — застреляни при опит за бягство от лагера в Дранси или загинали в газовите камери в Аушвиц.
Гестапо конфискува дома ни, папа беше арестуван от местната полиция, а мен изпратиха при леля Сесил в града. През следващите шест месеца не видях баща си, но се молех всяка вечер за благополучното му завръщане. Не помня добре повечето от описаните събития и малко се срамувам от това, но си ги представям ясно по разказите на онези, които са били достатъчно възрастни, че да разбират ясно какво става.
С папа се събрахме отново на Коледа след Освобождението, която посрещнахме в замъка Д’Егс. Едва разпознахме в него величествения дом, който обитавахме доскоро. Къщата беше ограбена до шушка — липсваха килимите, картините, мебелите и спалното бельо. Дъските от пода бяха къртени и горени в камините. Тогава за първи път видях баща ми да плаче. Каквото и да му бяха сторили в затвора, то го беше прекършило. А беше само на четирийсет и осем години.
Много години по-късно го помолих да си вземе пишеща машина и да осъвремени цялото деловодство на имението, защото това значително щеше да ни улесни. Време беше да изоставим старите счетоводни книги, по които е било движено стопанството преди. Отказът на папа беше внезапен и категоричен, и едва тогава той сподели, че в затвора го карали да печата на пишеща машина заповедите за депортация на евреите, които се опитвал да спаси. Не беше казал това на никого и въпреки геройското му поведение по време на войната, онзи епизод го изпълваше единствено със срам. Смятам за благородно човек да не разкрива преживените ужаси пред онези, които обича, но едновременно с това смятам, че стаената болка може да нарани фатално човешката душа. Известно беше, че когато Гестапо усетили, че краят им наближава, станали особено жестоки и изобретателни.
Ясно си спомням топлината на бащината прегръдка, когато папа ме държеше в обятията си, застанал сред оглозганите рафтове на библиотеката, където доскоро се пазеха много ценни томове. Папа колекционираше книги и помня как се закле, че започне ли да възстановява дома ни, ще започне от библиотеката.