Тъй като винопроизводството беше преустановено за периода, в който укривахме еврейските семейства (работата не можеше да продължава, ако избените помещения не бяха на разположение), а нервите на баща ми вече бяха твърде разбити, за да се върне обратно към активни делови отношения, единственият ни приход тогава идваше от остатъците от наследственото му състояние. Затворихме едното крило на къщата и се установихме само в няколко стаи. Привилегированото ми детство беше приключило, но тъй като никога не си бях давала ясна сметка за него, то не ми липсваше. Бях твърде млада, за да осъзнавам какво означава наличието на лично състояние и съответно липсата му. С радост постъпих да уча в местния лицей, докато баща ми отчаяно се опитваше да върне към живот занемареното лозе. Умоляваше леля Сесил да се премести да живее при нас. Беше твърдо решен да осигури майчинска фигура в живота ми. Леля Сесил беше неомъжената по-голяма сестра на майка ми. От мама са останали няколко снимки на тях двете като млади — помежду им има известна прилика, но мама несъмнено е красавица, а леля Сесил — не. Тя не знаеше как да се държи с деца и двете с нея много се карахме и се хващахме за какви ли не дреболии. Папа се умори да бъде вечен съдник между нас, а на мен ми отне много време да проумея, че щом той се доверява на леля Сесил, трябва и аз да й се доверя. Наскоро ми хрумна, че може да са били любовници. Имам доста спомени, в които двамата са наистина някак твърде близо един до друг, но това вече няма значение. Леля Сесил беше добра жена, попаднала в трудна ситуация и аз трябваше да си давам по-ясно сметка за саможертвата, която тя направи, съгласявайки се да бъде моя настойница.
Именно леля Сесил за първи път ми обясни какво означава да бъдеш жена и тя беше тази, която ми даде лигнин при появата на първата ми менструална кръв. И слава Богу, защото папа беше твърде старомоден в много отношения и категорично не беше в състояние да проведе подобен разговор, макар впоследствие да се доказа като отявлен феминист.
Успехът ми в училище беше среден, но все пак завърших с прилични бележки. Папа смяташе, че е добре да замина да следвам в Бордо или в Париж, но аз не бях градско момиче и не можех да си представя да свикна с живот далеч от приятелите ми, папа и Сесил. Провинциалните девойки не следваха в университети, а аз се имах за провинциална девойка. Най-често в нашия район селските момичета започваха една или друга работа при нас в имението, а аз не исках да се деля от тях. Местните хора бяха добри и почтени. Освен това не можехме да си позволим три години в Сорбоната, така че реших, че ако има още нещо, което се налага да науча, спокойно мога да си го усвоя и у дома, в Клошан. Нямах амбиции да ставам лекарка или адвокатка, както ми предлагаше папа, но се ужасявах при мисълта да му го съобщя открито. Когато в края на краищата го направих, облекчението му беше очевидно. С папа бяхме станали изключително близки и с напредването на възрастта и влошаването на здравето му той все повече зависеше от мен.
Уредено беше да започна работа като секретарка на кмета — почетна позиция с работно време от пет предиобеда седмично. По-голямото предизвикателство през десетте години, докато работех там, беше да избягвам непрекъснатите опити на шефа да ме опипва, като най-често му припомнях на висок глас задълженията, които има към съпругата и децата си или пък огромната разлика във възрастта ни.
Така и никога не споменах нито дума за това на папа. Той щеше да се ужаси, а аз бях достатъчно силна и уверена, че да се справям сама със стария глупак.
Следобед се прибирах при папа и Сесил, помагах в поддръжката на имението и къщата, която бяхме започнали старателно да възстановяваме.
Социалният ми живот се изчерпваше със събирания с другите млади хора от селото и посещение на всички местни карнавали и танцови забави, но така и не пожелах да се обвързвам с мъж. Ухажваха ме няколко местни момчета, аз, естествено, също флиртувах, разменяхме си целувки и все ги предизвиквах, но така и не се влюбих. Не знам защо, след като повечето ми приятелки се влюбваха по няколко пъти преди да се омъжат и още няколко пъти след това, но някъде дълбоко в себе си аз винаги се питах: Дали папа ще одобри присъствието на това момче у дома? Ще се зарадва ли папа, ако се омъжа за това момче? Ще може ли папа да живее с него? Отговорът неизменно беше отрицателен. Гостувах поред на куп сватби, а в един момент сигурно приятелките ми започнаха да ме съжаляват, да ми повтарят, че аз ще съм следващата, да ме запознават с неженените си познати и братовчеди, но аз си бях добре самичка.