През следващото десетилетие пред очите ми лозето беше възстановено. Папа беше легенда за хората в целия регион. Повечето от селяните изпитваха огромна вина, че са стояли безучастно през ужасните военни години, макар ние отлично да разбирахме страха им. Дори отявлените колаборационисти правеха всичко възможно да ни помагат с имението и папа приемаше помощта им, давайки си сметка, че по този начин им прави услуга. Нахвърляхме планове как да възстановим къщата в предишния й блясък, макар това да беше тежък и бавен процес, а — както се оказа впоследствие — и напълно излишен.
Когато навърших трийсет и две, обичната ми леля Сесил почина спокойно в съня си и баща ми отново беше съсипан от скръб. Аз също тъжах, но папа и Сесил — независимо дали бяха любовници или не — със сигурност бяха довереници, общуваха непрекъснато и не се съмнявам, че често единствената тема на разговорите им съм била аз. Сесил беше на мнение, че папа не е прав, като престана да настоява да постъпя в университет. Не смяташе, че в нашето забутано провинциално кътче ще успея да си намеря подходящ съпруг. След смъртта й папа започна да се притеснява, че е била права. Изключително го тревожеше фактът, че нямах деца. Към онзи момент вече бях преживяла здравословно количество плътски отношения, като отдавна бях изгубила девствеността си с Пиер, племенника на местния месар, който беше дошъл да прекара една зима в Клошан и в края й ме умоляваше да се омъжа за него. Връзката ни беше кратка и емоционална, но аз не виждах бъдеще в нея, така че клетият Пиер напусна селото ни с разбито сърце. Впоследствие папа също ме молеше да приема предложението му или пък чието и да било друго, само и само да се омъжа, но аз се противях и настоявах, че съпруг не ми трябва и няма никога да се омъжа. След това папа ме изненада сериозно, като изведнъж свали летвата и ми препоръча вместо това да си намеря любовник. Бях шокирана. Не от самата идея, която си беше повече от приемлива, а от факта, че ми я беше подхвърлил именно баща ми.
— Трябва да родиш! — молеше ме той. — Когато умра, ще останеш съвсем самичка! Вече остарявам, уморявам се, ти се грижиш за мен, но когато ти остарееш, кой ще поеме грижата? Никой! Кой ще се грижи и за имението?
Трябваше да призная, че има право. Като гледах обаче генетичния материал на мъжете в селото, не се сещах за нито един, когото бих приела да е баща на детето ми, освен Пиер, който междувременно се беше оженил и се беше преместил в Лимож.
От връзката ми с него вече бяха изминали шест години. Пиер беше силен и красив, интересуваше се от стари книги и карти. Започнах да съжалявам, че не бях приела предложението му, което несъмнено беше продиктувано от искрени чувства. Пиер никога не се беше срещал с папа, но двамата имаха общи интереси — например книгите и мен — така че спокойно можеха да се сприятелят.
Веднъж годишно Пиер гостуваше на чичо си и единственият лек проблем беше правилният разчет на времето, та присъствието му в селото да съвпадне с правилните дни от цикъла ми. Беше си чиста измама, признавам, сигурно щях да постигна същия резултат и ако му бях казала истината, но се боях, че вродената почтеност на Пиер нямаше да му позволи да изневери на жена си, ако бях поставила искането си ребром. А качествата на Пиер до едно бяха тъкмо онези, които една майка желае да види у детето си, така че какво друго ми оставаше да направя?
Заех се да прелъстявам Пиер, но времето ми беше малко, защото тази година той беше дошъл само за две седмици, за да почерпи опит от чичо си — най-отдавнашният и опитен месар в района — така че имах на разположение само четири-пет дни, за да забременея.
Отначало от вярност към съпругата си и от загриженост за моята репутация Пиер не отвърна на авансите ми, но аз знаех, че ме харесва и макар да положих известни усилия, слава Богу, не се наложи да моля или да се унижавам. Следващите три нощи прекарахме заедно в пристройката към кланицата на чичо му. Да, това не беше най-подходящото място за зачеване на нов живот под щастлива звезда, но ветрецът от долината отнасяше смрадта от кланицата далеч от нас, а няколко чашки анасонов аперитив ни помогнаха да забравим обстоятелствата на срещата ни. Пиер беше сърдечен и нежен любовник и аз съжалявах горчиво, че преживяването е само временно и след ден-два той ще се върне в Лимож при жена си. За първи път в живота си се почувствах донякъде влюбена. Пиер беше невероятно мил човек и излъчваше една особена невинност, която впоследствие ми се струваше, че някак си съм осквернила. На тръгване ми се извиняваше неистово, че ме оставя, но аз го уверих, че всичко е наред и че никога повече няма да спомена и дума за тази наша среща. Настоях, че за него ще е най-добре да не идва в Клошан догодина и че и двамата ще се наложи да се отърсим от обзелата ни лудост, и че трябва да се постарае с всички сили да се реваншира на жена си. Пиер обеща и, верен на думата си, действително не дойде следващата година, за което аз едновременно съжалявах и бях благодарна.