За радост на баща ми скоро му потвърдих, че съм бременна и за наше огромно облекчение през 1967 година се роди скъпият ми Жан-Люк, едро и здраво бебе. Разбирам, че в някои семейства е срамно да родиш без брак, и не се съмнявам, че в селото е вряло и кипяло от клюки, но от уважение към баща ми и мен скоро всички започнаха да ме наричат „вдовицата“. В онези дни беше по-добре да си опечалена вдовица, отколкото неомъжена майка. Папа, чийто непокорен дух отново се пробуди, страшно се забавляваше. Сякаш двамата бяхме изиграли някаква особено остроумна шега на съседите ни от селото.
— Как е вдовицата тази сутрин? — питаше ме той и намигаше заговорнически.
От раждането на Жан-Люк двамата с папа станаха неразделни. Папа изработи нещо като раница от кожени ремъци и носеше бебето на гръб, докато обикаляше да върши работа по пазарите, при кмета или с управителя на имението. Докато момчето растеше, цялостният дух и настроение на папа непрекъснато се подобряваха, макар той все повече да остаряваше. Опитах се да не се разстройвам, че първата думичка на Жан-Люк беше Papi — дядо, тъй като бездруго той беше дресиран да я казва още от раждането си. С Жан-Люк се чувствахме завършени — и папа, и аз. Докато не родих, не си бях давала сметка каква нужда съм имала от присъствието му и впоследствие не се опитвах да си представя живота без момченцето ми.
През следващите години баща ми отново се превърна в човека, който беше някога, живецът и високият му дух се възродиха, сякаш войната никога не се беше случвала. От едната страна на бавно възстановяващото се лозе засадихме прасковена градина, а от другата — маслинова. Появата на Жан-Люк сякаш благослови целия ни дом и финансовото ни положение също започна да се подобрява. Започнахме лятно време да наемаме работници-мигранти, мъже и жени, които обработваха земята на имението в най-усилния сезон. Така продължи до лятото на 1973 година.
8. Майкъл
Дни наред след пожара никой не мигна. Естествено, работата в лозето беше прекратена. Аз предложих веднага да си заминем за Ирландия, но Оливър гневно отбеляза, че било наш дълг да останем и да помогнем, а Лора го подкрепи. Почувствах известен срам заради малодушието си. Седмица по-късно изписаха мадам Вероник от болницата — точно навреме за погребенията. Външно жената приличаше на зловещо плашило, ръцете й бяха плътно бинтовани, лицето — обгорено, а онова, което беше останало от косата й, стърчеше по главата й на неравномерни туфи. Полагах максимални усилия да я накарам да хапва поне малко всеки ден, помагах й да маже с мехлемите раните по лицето и главата си, докато кожата бавно зарастваше. Кухнята беше почти незасегната от огъня, така че поех и контрола върху приготвянето на храната за всички, които идваха на помощ. Духът на мадам обаче бе напуснал тялото й: то сякаш просто се движеше безцелно из пространството, понесло онези свои части, които поддържаха дишането и живота.
Оливър също се промени след нощта на пожара. При това драстично. Знаех, че се е сближил със стария Д’Егс и момченцето, но той скърбеше за тях, сякаш бяха истински роднини: рядко говореше, лицето му беше постоянно изкривено от скръб. В деня на погребенията той изчезна, върна се чак късно през нощта и отказа да отговаря на въпроси или да слуша утешителни думи. Лора допускаше, че е виждал липсващия си баща в мосю. Оливър пое задачата по възстановяването на останките от изгорелия кабинет на Д’Егс: работа, към която се отнасяше с изключително старание. Лора, бездруго вече пренебрегната от него, беше напълно забравена. Две седмици по-късно основната част от разчистването беше приключена. Никой не повдигна въпроса за евентуалното заплащане на труда ни; бяхме останали в замъка, получавахме подслон и храна, често дарена от семействата в селото и приготвена от мен. Лозето отново беше изоставено, понесоха се слухове, че източното крило ще бъде напълно разрушено. Нямаше какво повече да правим в замъка. Вече бяхме пропуснали първите две седмици от зимния семестър в колежа. Време беше да си тръгваме. Оливър си стегна мълчаливо багажа и стоически си взе сбогом с мадам, която му благодари за лоялността и вложения труд. Някои от картите на Д’Егс бяха спасени, но тя беше съсипана от загубата на огромна част от книгите му, до една станали на пепел. Спомням си, че тя понечи да прегърне Оливър на сбогуване, но той не намери сили за прегръдка в отговор, а се обърна и си тръгна, като я остави в конфузно положение. Бях готов да го убия за тази несъобразителност, ако не беше очевидно, че и той страда силно.