Отново най-много грижи ни създаде Лора. Неочаквано тя отказа да се прибере у дома с настояването, че трябва да остане да помага на мадам. Не можах да разбера логиката й: за мен това беше просто поредният пример за все по-непредвидимото й поведение. Последваха няколко телефонни разговора с Дъблин, при които родителите ми се опитаха да й наредят да се връща, но Лора не отстъпи. Явно на мадам й беше все едно дали сестра ми ще си замине или не, така че ме увери, че няма проблем да я оставим в замъка. Положително щяла да й намери занимание. Наложи се да се задоволя с това. Лора се сбогува през сълзи с нас. Вкопчи се с последна надежда в Оливър, но той остана безчувствен и студен като надгробен камък.
Новата учебна година започна бавно, противната есенна сивота на Дъблин ми се струваше блудкава и скучна в сравнение с обляната от слънце ярка природа на Бордо. Опитах се да оставя травмата от лятото зад гърба си и да се посветя отново на ученето и колежанския живот. Скоро установих връзки с много колеги, които миналата година от страх умишлено бях игнорирал и започнах да се движа в съвсем различен социален кръг. С Оливър все още се виждахме от време на време, но несъмнено се бяхме отчуждили, а и всеки път, когато повдигах темата за лятото в Бордо, той бързаше да я смени, така че след няколко опита се отказах и никога повече не споменах Франция пред него. Не знам дали отчуждението ни се дължеше на сексуалността ми, на факта, че бях брат на Лора или на това, че му напомнях за смъртта на двама души. Може би винеше Лора за това, че тя въобще ни уговори да заминем за Франция? Каквото и да му се въртеше в главата, аз трябваше да продължа живота си.
Аз също се върнах от Франция различен човек, което нямаше нищо общо с ужасяващия завършек на ваканцията ни. Признаването на сексуалността ми беше изключително освобождаващо и нямаше начин да продължавам да се крия. Майка ми скоро узна в каква компания се движа и беше, естествено, скандализирана: заплаши да каже на баща ми, да повика свещеника. Но беше късно. Лятото във Франция ме беше освободило и ми беше дало увереност, каквато нямах преди. Пожарът и опустошителните му последствия ме накараха да осъзная, че животът е твърде кратък, за да си позволим да прекараме и най-малката част от него в отричане на истината. Чувствах се спокоен в новата си кожа, направо като прероден. Бях твърдо решен да не изпитвам срам, каквото щат да казват и законът, и църквата. Майка ми се постара максимално да ме накара отново да започна да се крия, но аз бях непреклонен. В края на краищата тя разказа всичко на баща ми. Той остана потресен и ужасен: заплаши, че ще се отрече от мен и ще ме обезнаследи, предположи дори, че Лора не желае да се прибере именно защото се срамува от мен. От последното наистина ме заболя. Умолявах го да ме разбере. Аз съм такъв, какъвто съм, това е моята природа и прочее. Напразно. Той приказваше само за унижението и позора, които съм навлякъл на семейството и на него лично. Искрено съжалявах, че се чувства така. Обещах му, че ще бъда изключително дискретен, но той беше истински отвратен и не спираше да беснее и да повтаря как бил работил здраво цял живот, само за да установи, че е отгледал не син, а някакво педалче.
От днешна гледна точка съм благодарен, че баща ми беше човек, който никога не прибягваше до насилие. Много други бащи не бяха такива. Татко беше страшно разочарован и му беше страшно трудно; днес си мисля дали не е било по-добре изцяло да крия „покварата“ си от семейството. Събитията впоследствие обаче засенчиха разкриването на сексуалността ми и, слава Богу, отново ни сближиха като семейство. Поне онова, което беше останало от него.
През ноември 1973 година отец Игнейшъс беше повикан у дома. Не знаех за този план, докато той не цъфна на прага, но цялата предишна седмица бях свидетел на трескаво чистене, бърсане на прах и минаване с прахосмукачка из цялата къща. Бяха полирани сребърните прибори, а „хубавите“ чинии и ленените салфетки се появиха на сцената, измъкнати от тайнственото си скривалище, което иначе щяха да обитават до следващата Коледа. В неделната сутрин ме пратиха в рядко използваната предна дневна, представиха ме на отец Игнейшъс и ме оставиха насаме с него. Вбесих се, че са ме вкарали в капана на подобна среща, и не бях сигурен какво точно да очаквам. Свещеникът ни не беше от най-фанатизираните: наскоро поел енорията, той тъкмо беше навършил трийсет години и разговаряше кротко и спокойно с хората. Смущението му беше осезаемо, както впрочем и моето. След няколко насилени любезности се възцари тежко мълчание, което заплашваше всеки момент да се взриви. В крайна сметка го прекъснах аз, като се извиних на свещеника, че са го повикали днес тук.