Но аз избързвам. Щом се прибрах при родителите ми през есента на 1973, не знам защо почувствах настоятелен порив да пиша на Оливър и да му съобщя официално, че съм гей. Мисля, че желаех да направя това признание пред човек, с когото съм бил близък в досегашния си живот, исках също да обясня ревността, която изпитвах към него и Лора през лятото. Исках той да знае, че не е възможно да „не харесва обратни“, защото аз бях обратен и го смятах за свой приятел. Днес ми се струва, че щеше да е по-добре да бях трезвен, докато писах писмото. Целият се сгърчвам вътрешно, като се сетя за него. След седмица получих отговор. Не знам както съм искал или очаквал да прочета в него, но Оливър признаваше, че обяснението ми в любов през лятото не го изненадало, извиняваше се, че се опитал да ме сватоса за мадам Вероник, пожелаваше ми всичко хубаво и се надяваше, че ще срещна някой добър мъж. Беше ясно като бял ден, че писмото му зачеркваше приятелството ни веднъж завинаги.
В онзи период сигурно съм причинил много тревоги на родителите ми. Положението се обтегна още повече, когато обявих, че смятам да напусна колежа и да си отворя ресторант. Този път обаче мама застана на моя страна и с много усилия убеди татко да ми даде назаем капитала, който ми беше необходим за начало. В месеците след завръщането ми от Франция кухнята у дома беше предпочитаното ми място и мама беше във възторг от новите ми кулинарни открития. Някои продукти бях донесъл от Франция, а други ми достави моят първи любовник Тиери. Татко също остана впечатлен от храната, но смяташе, че трябва да прекарвам повече време над книгите. Въпреки това, когато собственоръчно приготвих храната за една от вечерите, които те с мама даваха за дузина от най-изисканите си приятели, а гостите ахкаха и се прехласваха над всяко блюдо, на татко му се наложи да повярва, че имам дарба, в която си струва да се инвестира.
Всички тези уговорки всъщност просто отвличаха вниманието ни от заявлението на Лора, че няма да се прибере и за Коледа. В нередовните си писма от Франция тя разказваше, че в резултат от масирани дарения от хората в цял Прованс е започнал проект по възстановяване на изгорялото източно крило на замъка Д’Егс. Макар и малко объркани от цялата история, ние се гордеехме с благородното доброволчество на Лора и за Коледа й изпратихме огромен колет с лакомства, към който баща ми приложи и немалък чек.
Ресторантът ми — „L’Etoile Bleue“ — отвори врати в края на март 1974 година в една пряка встрани от един от площадите с джорджианска архитектура в самия център на Дъблин. В рамките само на година целият ми живот се беше преобърнал изцяло по изумителен начин. Ресторантът заработи отлично още от самото начало и след няколко месеца видях, че ако продължавам да работя със същото темпо, ще мога да изплатя инвестицията на баща ми в рамките на пет-шест години, което беше просто чудесно. След това, през август, Лора се прибра у дома.
Разбира се, родителите ми въздъхнаха облекчено и всички нямахме търпение да узнаем всичко, което се е случило в Клошан, как върви проектът по възстановяването на замъка, как е мадам Вероник, дали е виждала Тиери и прочее. Отговорите на Лора ни се сториха хладни и безразлични. Тя самата изглеждаше ужасно: беше много отслабнала, с тъмни кръгове под очите. Едва побутваше храната в чинията си. Особеното й поведение не ни позволи навреме да си дадем сметка, че всъщност преживява нервен срив. Мама я заведе на лекар, който й изписа някакъв тоник с отвратителна миризма и без никаква полза. Когато й предложих да се свърже с Оливър, сестра ми почти не реагира. Не разбирах какво се случва с нея и силно се тревожех. Предложих й няколко седмици да поработи в ресторанта. Тя беше прекъснала обучението си в колежа за една година и й оставаше още месец, преди да започне отново занятия. Лора се съгласи, работи няколко дни, но след това изчезна, като остави всички ни в кухнята ядосани и без така нужната ни помощ. После ми каза, че била уморена.