— От какво? — креснах аз. — Ти нищо не вършиш!
Неохотно писах на Оливър с молба да се отбие у дома да се види с Лора. Той се съгласи, като предложи да я изведе на вечеря или някъде другаде, но Лора отказа. Оливър дори й писа лично, но Лора не пожела изобщо да се срещнат. Зачудих се дали около скъсването им не се крие още нещо, останало неизвестно за мен. Погледнато отстрани, Оливър се беше държал като съвършен джентълмен по време на цялата им връзка — изключено беше да й е изневерил или нещо подобно, — но явно Лора отказваше да му прости, задето я беше отхвърлил. Обикновено Лора беше тази, която отхвърляше партньорите си. Личеше си, че не й понася да бъде губещата страна. Не допусках, че Оливър може да е причината за депресията й. Не и в онзи момент.
9. Станли
Трудно ми е да повярвам в онова, което се говори и пише за Оливър. Вярно е, че не съм го виждал от десетилетия, но човекът, когото описват по вестниците, не е момчето, което познавах.
Когато Оливър придоби световна слава под името Винсънт Дакс, наистина се радвах, че животът му се е подредил така добре, защото, доколкото си спомнях, той имаше изключително нещастно детство, нещастно дори по ирландските стандарти. Знам го, защото бях част от това детство. Казват, че децата възприемат собствената си реалност като единствено нормална, затова и предполагам, че Оливър тогава не си даваше сметка доколко пренебрегнат и изоставен беше всъщност, но из училището вървяха слухове за това.
Баща ми почина година преди да постъпя в „Сейнт Финиънс“ в южен Дъблин. Бях на четиринайсет години и имах три сестри. Мисля, че мама просто искаше да получа по-солидно образование и авторитетни мъжки фигури да имат влияние върху развитието ми. Живеехме в провинцията, в южната част на Килкени, и през цялото си детство съм работил във фермата, но мама не желаеше да последвам примера на татко и да легна твърде млад в гроба, което, по нейното мнение, се дължеше на това, че той работеше от сутрин до мрак. По-важната причина — която не осъзнавах по онова време — беше хроничната ми стеснителност. Върху лявото си око имам широк виненочервен родилен белег и съзнанието за него ме измъчваше през по-голямата част от живота ми. Майка ми имала чувството, че ако не намери начин да ме откъсне от фермата още като малък, навярно никога няма да я напусна. Сега разбирам, че е била напълно права.
„Сейнт Финиънс“ не беше лошо училище по тогавашните стандарти. Не помня някога да се е говорело за сексуално насилие там или за други неща от този род. В общи линии свещениците-преподаватели бяха много благи хора. Имахме си и един садист за цвят, разбира се, но само един в цялото училище. За католически интернат през 60-те години това си беше отлично постижение.
Когато започнах, с Оливър се оказахме в един клас. По онова време той учеше и живееше в „Сейнт Финиънс“ от осем години. Днес това ми звучи шокиращо: от мисълта да изпратя малкия си син в интернат едва на шестгодишна възраст направо ме побиват тръпки. През 60-те обаче в това нямаше нищо необичайно. Оливър беше свит и тих, а най-забележителното у него беше фактът, че дрехите му бяха ужасно стари и протрити, почти дрипи. Заради това и заради мургавия си тен той беше обичаен обект на подигравки. В учението се представяше средно, най-добър беше по френски, но отново не отличник. През първата си година в училището, още преди да го опозная, все си мислех, че е приет със стипендия, защото изглеждаше толкова… така де, беден. Знаехме, че няма майка и предполагахме, че е починала. Носеха се слухове, че баща му не бил женен за майка му или пък че е починала при раждането му. Той никога не говореше за нея, така че тези неща някак си се подразбираха. Щеше да е неуместно да го попитаме направо; точно както всички знаехме, че Саймън Уолас е осиновен, но никой никога не говореше за това.
Оливър обаче често говореше за баща си, при това с благоговение и гордост. Не помня точно какво работеше той, заемаше църковна служба — старши съветник на дъблинския архиепископ или нещо подобно. За мен беше голяма изненада, че бащата на Оливър беше такава важна клечка — просто пълното пренебрежение и липса на интерес към сина му бяха смайващи. Онова, което ме шокираше още по-силно, беше фактът, че Оливър имаше брат, по-точно светлоок и русокос полубрат на име Филип, около седем години по-малък от него, който си живееше у дома с бащата и съпругата му и посещаваше началното училище към нашия интернат. Никога не съм ги виждал да разговарят с Оливър или да демонстрират някаква близост. Сякаш изобщо не бяха роднини. Най-ужасното обаче беше, че домът на Оливър се намираше на по-малко от километър и половина от „Сейнт Финиънс“, но на него сякаш му беше забранено да се прибира. По Коледа и през ваканциите той оставаше в интерната с отците. От прозореца на коридора до лабораторията по химия на най-горния етаж на интерната се виждаше домът му. Много, много пъти заварвах Оливър приседнал на перваза, често с моя бинокъл в ръце, да наблюдава как семейството му излиза и се прибира. Днес тази картина ми се струва някак още по-трагична. В коравия свят на мъжкия интернат нямаше място за съчувствие и сантименталности. Ако изпитвахме болка, се учехме умело да я прикриваме.